скоро въпросително. — Тоест… ще задържите бебето, нали?
Монк вдигна едната си вежда.
— Разбира се, че ще го задържите — каза Грей и поклати удивено глава на собствената си глупост.
— Още е рано — каза Монк. — Кат не иска никой да знае… но на теб можело да кажа.
Грей кимна — нужно му беше време да асимилира новината. Опита се да си представи Монк като баща и се изненада колко му е лесно да го види в тази роля.
— Господи, това е направо страхотно!
Монк затвори кутийката с пръстена.
— Ами ти?
Грей се намръщи.
— Какво аз?
— Ти и Рейчъл. Тя какво каза, когато й се обади да й разкажеш за приключенията си в парка?
Грей сбърчи чело.
Очите на Монк се разшириха.
— Грей…
— Какво?
— Не си й се обадил, така ли?
— Не сметнах, че…
— Тя работи с карабинерите, следователно е разбрала за възможното терористично нападение в Копенхаген. Особено щом се касае за някакъв откачен, който се развикал „бомба“ в претъпкан увеселителен парк и после подкарал парадна платформа по улиците. Няма начин да не се е сетила, че е твоя работа.
Монк беше прав. Трябваше да й се обади още щом се качиха в самолета.
— Грейсън Пиърс, какво да те правя? — Монк поклати тъжно глава. — Кога ще отървеш това момиче от себе си?
— Какви ги говориш?
— Хайде стига. Хубаво, свалихте се, но после накъде?
Грей настръхна.
— Не че е твоя работа, но точно за това щяхме да говорим с Рейчъл, ако нещата в Копенхаген не бяха отишли по дяволите.
— За твой късмет.
— Виж какво, само защото от два месеца държиш годежен пръстен в джоба си, не значи, че си станал експерт по любовните връзки.
Монк вдигна ръце.
— Добре де, добре… просто си приказвам…
Но сега беше ред на Грей да го захапе.
— Ами да те чуем тогава.
— Казвам, че ти изобщо не искаш да имаш връзка.
При тази фронтална атака Грей примигна.
— Какви ги говориш? С Рейчъл правим и невъзможното, за да се получи. Обичам я. И ти го знаеш.
— Така е. Обичаш я. Да съм казвал противното? Просто не искаш да имаш истинска връзка с нея. — И започна да отброява на пръсти. — А това означава съпруга, заеми и деца.
Грей само поклати глава.
— Твоето е само една проточила се първа среща.
Грей се помъчи да измисли някакъв саркастичен отговор, но Монк всъщност беше уцелил почти в десетката. Стеснителността, която и двамата с Рейчъл изпитваха след поредната раздяла, бариерата, която всеки път трябваше да преодолеят, за да влязат отново в коловозите на близостта… Точно като при първа среща.
— Откога те познавам? — попита Монк.
Грей само махна с ръка.
— И колко сериозни гаджета си имал за това време? — Монк събра палец и показалец в голяма нула. — И виж кого избра за първата си сериозна връзка.
— Рейчъл е изключителна жена.
— Да, изключителна е. И е добре, че най-после започваш да смъкваш преградите си. Но аз ти говоря за невъзможните бариери, които си издигаш, човече.
— Какви бариери?
— Ами проклетият Атлантически океан например. Който стои между теб и една истинска връзка. — И пак му вдигна трите пръста.
Съпруга, заеми, деца.
— Не си готов — продължи Монк. — Така де, като ти казах, че Кат е бременна, да си беше видял физиономията само. Направо си изкара акъла. И то заради чуждо дете.
Сърцето на Грей се беше качило в гърлото и биеше като лудо. Дишаше трудно. Като да го бяха ударили с юмрук в корема.
Монк въздъхна.
— Имаш проблем, човече. Може да е нещо с родителите ти, не знам.
Звън по интеркома спести на Грей необходимостта да измисли някакъв смислен отговор.
Пилотът докладва:
— Кацаме след трийсетина минути. Скоро започваме снижаване.
Грей погледна през прозореца. Слънцето изгряваше.
— Май ще опитам да подремна — измърмори той, без да поглежда към приятеля си. — Докато кацнем.
— Добре ще направиш.
Грей се обърна към него. Отвори уста да възрази по някакъв начин, но накрая реши да се ограничи с истината:
— Аз наистина обичам Рейчъл.
Монк смъкна назад облегалката на креслото си и се завъртя със сумтене на хълбок.
— Знам. Точно затова ти е толкова трудно.
Камиси Тейлър отпиваше от чая. Макар отварата да беше силна и подсладена с мед, той така и не усещаше вкуса на напитката.
— И няма никакъв шанс Марша да е жива? — попита Пола Кейн.
Камиси поклати глава. Нямаше смисъл да се самозалъгва и да дава фалшиви надежди другиму. Не за това беше дошъл тук, след като началникът му три сол на главата. Излязъл беше от кабинета му с единственото желание да се прибере в едностайното си жилище в края на резервата, където се намираха бунгалата на редовите надзиратели. Питаше се колко ли време ще го оставят в къщичката, ако временното му отстраняване се превърне в постоянно.
Само че така и не тръгна натам. Вместо това подкара джипа в противоположната посока към друга група жилища за временно настаняване — тук живееха учените, спечелили стипендии за работа в резервата.
В тази точно двуетажна къща в колониален стил, с огромни сенчести акации, малка градинка и още по- малко дворче с щъкащи пилета, беше идвал много пъти. Стипендиите за научна работа на двете й обитателки сякаш никога не свършваха. Даже последния път, когато им беше дошъл на гости, двете жени празнуваха десетата годишнина от престоя си в резервата. За местната научна общност те бяха фактор на постоянно присъствие в Хлухлуве-Умфолози точно толкова, колкото и петте вида големи трофейни животни.
Но сега беше останала само едната от тях.
