Доктор Пола Кейн седеше на малкия диван зад ниската масичка, срещу Камиси. Очите й бяха пълни със сълзи, но страните й си оставаха сухи.
— Не ми обръщай внимание — каза тя. Погледът й се плъзна към окичената със снимки стена отсреща, панорама на един щастлив живот. Камиси знаеше, че двете жени са били неразделни още от колежа в Оксфорд преди сто години. — Всъщност не се и надявах, че може да е жива.
Беше дребна жена, крехка, с прошарена тъмна коса до раменете. Макар да наближаваше шестдесетте, изглеждаше с десет години по-млада. Притежаваше някаква корава хубост, излъчваше самоувереност, по- впечатляваща от всеки грим. Тази сутрин обаче изглеждаше избеляла, призрак на самата себе си, сякаш живецът й се беше стопил. Кафеникавите панталони и свободната бяла риза бяха измачкани, сякаш бе спала с тях.
Камиси не знаеше какво да й каже, за да намали болката. Освен съпричастност не можеше да предложи нищо.
— Съжалявам.
Пола го погледна отново.
— Знам, че си направил всичко възможно. Чух какво дрънкат. Бяла жена умира, но не и черният мъж с нея. Някои хора тук само това чакат.
Камиси знаеше, че има предвид главния надзирател Келог. Пола и Марша неведнъж бяха кръстосвали шпаги с него. Знаеха не по-зле от всички останали за връзките му с влиятелните бели родове. В градовете апартейдът може и да беше отхвърлен, но тук, в пущинака, митът за Големия бял ловец все още беше реалност.
— Не си виновен ти за смъртта й — каза Пола, прочела нещо по лицето му.
Камиси отклони поглед. Имаше нужда от разбирането й, но обвиненията на началника бяха подклали собственото му чувство за вина. С разума си разбираше, че е направил всичко възможно да защити доктор Феърфилд. Но той се беше върнал. А тя — не. Факт.
Камиси стана. Не искаше да се натрапва повече. Беше дошъл да изкаже съболезнованията си и лично да разкаже на доктор Кейн какво е станало. И вече го беше направил.
— По-добре да тръгвам — каза той.
Пола стана и го изпрати до вратата. Но явно имаше да му зададе още един въпрос, преди да си е тръгнал.
— Какво беше според теб? — попита тя.
Камиси се обърна към нея.
— Какво я уби? — попита Пола.
Камиси отклони поглед под дневната светлина, твърде ярка, за да търпи приказки за чудовища. А и изрично му бяха забранили да обсъжда темата. Работата му можеше да зависи от това.
Сведе поглед към Пола и й каза истината.
— Не беше лъв.
— Тогава какво?
— Точно това възнамерявам да разбера.
Бутна вратата и слезе по стълбите. Малкият му ръждясал джип вече бе напечен от слънцето. Камиси се качи в нажежената кабина и потегли към дома.
За стотен път тази сутрин пред очите му се извъртя ужасът от предния ден. Ловните крясъци на укуфа бяха толкова живи в спомените му, че почти заглушиха рева на двигателя. Не беше лъв. Никога нямаше да приеме, че е било лъв.
Стигна редицата бунгала, паянтови и без климатици. Наби спирачки сред облак червеникав прах пред портата към малкото дворче.
Първо щеше да си почине час-два.
После щеше да тръгне по следите на истината.
Вече знаеше откъде да започне разследването си.
Но това щеше да почака.
Слезе от джипа и забеляза, че портичката е отворена. А той винаги й слагаше резето на излизане. Но пък когато се бе разбрало за изчезването им късно снощи, някой сигурно бе прескочил дотук да провери.
Само че сетивата му бяха наострени като бръснач… и така без миг покой още от онзи пръв смразяващ кръвта крясък в джунглата вчера. Всъщност не вярваше, че някога изобщо ще се отпусне.
Промуши се през открехнатата порта. Входната врата на бунгалото изглеждаше заключена. Пликове стърчаха от пощенската кутия, недокоснати. Изкачи стъпалата, бавно.
И с мисълта, че щеше да е добре, ако имаше пистолет.
Изскърцаха дъски. Звукът не дойде изпод собствените му крака… а отвътре, от бунгалото.
Всичките му сетива крещяха да си плюе на петите.
Не. Този път — не. Нямаше да бяга.
Стъпи на верандата, мина встрани и провери вратата.
Отключена.
Бутна я навътре. Някъде в дъното на къщата пак изскърца дъска.
— Кой е там? — извика той.
— Ела да видиш нещо.
Пейнтър се събуди рязко и моментално застана нащрек. Между очите му сякаш беше забит шиш. Изтърколи се от леглото, напълно облечен. Не беше усетил кога е заспал. Двамата с Лиза се бяха върнали в стаята си преди два часа, под охрана. Анна си имаше други задължения, а трябваше да осигури и някои неща, които Пейнтър беше поръчал.
— Колко време съм спал? — попита той. Главоболието му бавно затихваше.
— Извинявай. Не знаех, че спиш. — Лиза седеше с кръстосани крака до масичката пред камината. По целия плот бяха наредени листове. — Не ще да е било повече от петнайсет-двайсет минути. Исках да ти покажа нещо.
Пейнтър се изправи. За миг стаята се завъртя пред очите му, после си застана на мястото. Лошо. Приближи се до Лиза и седна до нея.
Фотоапаратът й лежеше на масичката. Лиза беше помолила да й го върнат като един вид първи знак за съдействие от страна на похитителите.
Плъзна един лист към Пейнтър.
— Виж.
Беше изписала ред символи напреко на листа. Руните, които лама Кемсар бе надраскал на стената, веднага се досети Пейнтър. Сигурно ги бе прекопирала от цифровата снимка. И под всеки от символите беше написала по една буква.
— Най-обикновен заместващ код — обясни тя. — Всяка руна отговаря на буква от азбуката. На принципа на пробата и грешката стигнах до това.
— Schwarze Sonne — прочете той на глас.
— Черно слънце. Името на тукашния проект.
— Значи лама Кемсар е знаел. — Пейнтър поклати глава. — Старият будист наистина е имал нещо общо с това.
— И то очевидно го е травматизирало. — Лиза дръпна листа към себе си. — Умопомрачението явно е събудило стари рани. Вдъхнало им е нов живот.
— Или пък ламата им е сътрудничил през цялото време и манастирът е бил нещо като охранителен пост
