Погледна към отдалечаващата се лодка, пусна копието и Посегна към презраменния си кобур. Никога не го сваляше. В кобура нямаше пистолет. Само застраховка. Той завъртя Т-образната дръжка, която стърчеше от кобура, и извади иглата.
Дебело пипало се уви около кръста му и впи куките си в плътта му.
Щом той не можеше да избяга, поне щеше да повлече и други със себе си.
Вкара иглата докрай миг преди десетки, стотици сякаш пипала да разкъсат водната повърхност като жадни за кръв камшици. Стовариха се отгоре му от всички посоки, разкъсаха дрехите, после плътта му, подкосиха краката му. Повлякоха го към дъното. Дясното му ухо увисна като парцал, после едно пипало го откъсна.
Но дори и така Ракао чу експлозиите, които разтърсиха горния свят, а след миг тътенът им блъсна водата и го настигна, докато чудовищата го влачеха към дъното.
Лиза гледаше огнените експлозии, цъфнали по височините на острова. Отначало ги взе за светкавици, но взривовете избухваха последователно по протежение на височинния периметър.
— Какво става, по дяволите? — извика Райдър.
Цели участъци от покривната мрежа започнаха да се свличат сред пламъци.
— Някой взривява мрежата! Ще падне цялата! Райдър изруга.
Експлозиите продължаваха. Пожари осветиха небето и плъзнаха в джунглата. Ако не увеличаха скоростта, за да стигнат навреме до изхода на лагуната, мрежата щеше да ги затисне.
— Трябва да излетя! — извика Райдър. А това беше проблем.
Последователни взривове огряха горния ръб на вулканичния остров.
Монк веднага разбра какво става.
Мрежата…
„Морска стрела“ увеличи рязко скоростта си в опит да надбяга експлозиите. Издигна се на десетина сантиметра над водата, преминала към скорост за излитане.
Но люлеещият се Монк нарушаваше баланса й и я накланяше на една страна. Пръстите на краката му забърсаха водата. Райдър внесе корекции в режима и уби скоростта. Лодката цопна обратно във водата, подскочи, после продължи нормално напред.
Нажежена болка се стрелна по счупения крак на Монк, но той не пусна реброто, за което се държеше.
Не би могъл дори да искаше. Копието на Ракао беше изпържило електрониката на протезата му и веригите бяха дали на късо малко след като Монк се хвана за крилото. И сега висеше като телешки бут на месарска кука.
Изви се, за да вижда експлозиите. Цялата задна половина на мрежата се беше свлякла, огнени отломки падаха във водата заедно с поройния дъжд.
И с всяка експлозия поразените участъци се умножаваха.
Монк погледна към изхода на лагуната — тясната пролука във вулканичната стена. „Морска стрела“ трябваше да стигне до пролуката, преди експлозиите да опишат пълен кръг около вулканичния ръб и да стоварят цялата мрежа върху езерото. Опита се да прецени шансовете им. Не бяха добри. А с телешкия бут на едното крило — никакви.
— Можеш ли да прибереш крилата? — извика Лиза на Райдър.
Ако успееха да придвижат Монк по близо до страничния люк, щяха да го издърпат вътре и после отново да разгънат крилата. При това без да забавят скоростта.
Райдър попари и тази й надежда.
— Разтворят ли се, крилата се заключват! Вградена система за безопасност!
Имаше логика, реши Лиза. Никой не би искал крилата да се приберат, докато лодката е във въздуха.
Погледна пак към Монк. Той бърникаше нещо по протезата си. Какво беше намислил?
И изведнъж се сети.
Явно си бе дал сметка, че не могат да излетят заради него.
— Не! — извика тя. — Монк! Недей!
Не разбра дали я е чул през трясъка на експлозиите и воя на вятъра.
Така или иначе, обърна глава да я погледне. После посочи отсрещния плаж на лагуната. Извика нещо, но поредният взрив изяде думите му.
А той продължи да бърника по протезата си.
„Монк… моля те, недей…“
„Триста дяволи… защо не мога да се пусна?…“
Пръстите му отново се впиха в пластмасовата китка. Закопчалката за ръчно сваляне на протезата се беше стопила. Ноктите му дращеха по покритата с мехури синтетика.
Накрая закопчалката най-после щракна и се отвори.
„Слава Богу…“
Бръкна с пръст в отвора.
— Монк! — извика Лиза откъм кабинката.
Той спря, колкото да й посочи отново към плажа. Щеше да стигне там с плуване. А те щяха да продължат без него.
Лиза коленичи в отвора на люка, вятърът брулеше косата й. Отчаяние бе изопнало лицето й.
Монк натисна копчето за отваряне на стегите.
Китката се отдели от ръката му.
Той падна във водата. Зарита със здравия си крак — другият беше като пронизан с нажежен шиш в прасеца.
Изскочи над водата и потърси с поглед „Морска стрела“. Тя набираше скорост към пролуката, която извеждаше в открито море.
Райдър не губеше време в излишни колебания. Разбираше саможертвата му.
Последните експлозии раздираха островния ръб. Монк погледна нагоре. Мрежата падаше. Хвърли поглед назад. В другия край на лагуната балдахинът се срина като огнен покров върху „Господарката на морето“, първо върху кърмата и оттам към носа.
Само за секунди туристическият кораб остана под нея, като делфин, попаднал в мрежа за риба тон. А мрежата продължаваше да пада, право към Монк. Не можеше да стигне навреме до брега — дотам имаше поне половин километър.
„Морска стрела“ се издигна над езерото, набра височина и полетя към пролуката в стената.
Щяха да успеят.
Тази мисъл му помогна да овладее паниката си, когато мрежата се стовари отгоре му, натежала от стоманените въжета и подгизналите лиани. Повлече го надолу. И още по-надолу…
Монк трескаво търсеше някакъв пробив в мрежата, пролука, през която да се промуши и да изплува. Но счупеният крак му пречеше, а и мрежата се беше нагънала при падането и сега тежеше на два ката над него.
Погледна нагоре към светлинките на туристическия кораб.
Само за едно нещо съжаляваше… за едно неспазено обещание…
Беше се заклел на Кат, че ще се върне жив и здрав от тази мисия, а когато целуна за довиждане Пенелопе, беше повторил наум същото обещание.
„Съжалявам…“
Протегна ръка нагоре с безмълвна молитва за спасение.
Ръката му попадна на пролука в оплетената мрежа. Монк мушна чукана на другата си ръка и задърпа