Разкъсван между двете, Грей напразно се опитваше да се съсредоточи.
— Вижте… слонове! — каза Ковалски и посочи развълнувано към масивната порта. Забърза напред и дългият му шлифер се развя.
От другата страна на входа се виждаха два белезникавосиви индийски слона; бивните им бяха отпуснати ниско, а около очите им жужаха стотици мушички. Турист с тежка камера на врата се пънеше да яхне единия, по-точно да се покатери на шареното седло на гърба му. На метален прът, циментиран в стара автомобилна гума, се мъдреше ръчно написана табела, която обявяваше на различни езици: РАЗХОДКА СЪС СЛОН ДО БАЙОН.
— Само десет долара — прочете Ковалски.
— Е, ние ще вървим пеша — разочарова го Грей.
— Да бе, и ще газим слонски лайна. Скоро ще съжаляваме, че не сме платили десетте кинта, помни ми думата.
Грей изсумтя. Авангардът от хората на Насър вече беше минал през портите.
От другата страна на стените, в самия комплекс, павирана алея се точеше право напред, засенчена от високи дървета, чиито разкривени корени се промушваха покрай и през каменните плочи. Шушулки покриваха алеята и хрущяха под краката им.
Напред гората ставаше по-гъста и скриваше гледката.
— Още колко? — попита Насър, все така на метър зад тях и с ръка в джоба на якето си.
Вигор посочи напред.
— Храмът Байон се намира на километър и половина навътре в джунглата.
Насър сведе очи към часовника си, после погледна многозначително Грей. Заплахата беше повече от ясна и без да я изрича на глас. Едно от вездесъщите таксита „тук-тук“ изпърпори покрай тях. Тук — туците бяха основното транспортно средство тук и в най-общи линии представляваха рикша, прикачена към мотопед. Двамата туристи в тук-тука направиха снимки на ротата с черни барети, като бръщолевеха весело на немски. После отпрашиха напред.
Грей ускори крачка, смръщил нос от вонята на изгорели газове.
Ковалски оглеждаше гъстата гора от палми и бамбук. Лицето му се навъси подозрително. Вигор каза, без да забавя крачка:
— Повече от сто хиляди души са живели тук, в Ангкор Том.
— Живели са тук? — попита невярващо Ковалски. — Къде, в клоните на дърветата ли?
Вигор махна към гората.
— Повечето къщи, дори царският дворец, са били направени от бамбук и дърво и постепенно са изгнили. Джунглата ги е превзела. Само храмовете били от камък. Но навремето Ангкор Том е бил голям и процъфтяващ град с пазари за риба и ориз, плодове и подправки, с къщи и лични стопанства, пълни с прасета и кокошки. Архитектите на града създали канализация и великолепна система за напояване, които да поемат нуждите на многобройното население. Имало е дори царска зоологическа градина, където се организирали и циркови представления. Ангкор Том е бил жизнен и процъфтяващ град. Когато имало празници, небето се озарявало от фойерверки. Музикантите били повече от войниците и свирели на цимбали, звънчета и барабани, арфи и флейти, надували рогове.
— То пък един оркестър — изсумтя Ковалски.
Грей се опита да си представи града такъв, какъвто го описваше Вигор.
— И Какво е станало с всички тези хора? — попита Ковалски все пак.
Вигор потърка брадичката си.
— Знаем доста за начина им на живот, но в по-голямата си част историята на Ангкор остава загадка или се гради на хипотези. Цялата им документация е била в свещени книги от палмови листа, така наречените „састри“. Които, също като постройките, не оцелели дълго. Така че за историята на Ангкор може да се съди само по барелефите в храмовете. Загадките са много повече от фактите. Като въпрос какво е станало с населението. Въпрос, на който все още няма ясен отговор.
Грей вървеше в крак с монсеньора.
— Не са ли ги завладели таите, които унищожили цялата древната кхмерска цивилизация?
— Да, но много историци и археолози смятат, че нашествието на таите се е явило като вторично поражение, че кхмерската цивилизация вече е била отслабена значително от други фактори. Една от теориите гласи, че кхмерите постепенно възприели по-миролюбива форма на будизма и в резултат на това военната им мощ отслабнала. Според друга теория сложната напоителна система, която поддържала икономиката на цялата империя, постепенно се задръстила с наноси заради лоша поддръжка, отслабила града и го направила уязвим за външно нашествие. Има обаче и исторически данни за повтарящи се, системни чумни епидемии.
Грей си представи Града на мъртвите, както го описваше Марко Поло. Вървяха по осеяна с трупове земя, обрасла сега с палми и бамбук. Природата се беше завърнала и бе заличила издигнатото от човека.
— Знаем, че Ангкор го е имало и след посещението на Марко Поло — продължи Вигор. — Има един великолепен пътепис на китайския пътешественик Жоу Дагуан, датиращ цяло столетие, след като Марко е минал оттук. Което навежда на мисълта, че лекарството, предложено на Марко, все пак е помогнало на империята да оцелее. Макар че източникът на вируса явно не е бил унищожен и е продължил да предизвиква нови епидемии, като постепенно е отслабвал царството. Дори и таите не останали в Ангкор, след като го завладели. Оставили огромната инфраструктура на милостта на джунглата. Защо обаче? Дали пък историите за чумата не са ги изплашили? Дали не са си плюли на петите, убедени, че целият район е прокълнат?
— Излиза, че източникът може още да е тук, така ли? — попита Сейчан.
Вигор сви рамене.
— Отговорът е в Байон. — И посочи една пролука в тъмната гора.
Право пред тях се издигаше планина от пясъчник, нашарена от утринното слънце с лъскави кръпки влага и дълбоки сенки. Ограждаха я по-малки върхове, скупчени един в друг, сливащи се в пръстен от зъбери. Храмът приличаше на нещо органично, помисли си Грей, на термитник може би, на порутен град, сякаш вековете дъжд бяха стопили пясъчника в тази надупчена и разтекла се маса.
После облак закри слънцето, сенките потъмняха и се преместиха. От безформената маса изведнъж се появиха гигантски каменни лица, напираха със загадъчните си усмивки от всяка възможна повърхност, вперили очите си във всички посоки. Първоначалният пръстен от зъбери се раздели на десетки кули, които се издигаха на различни нива, но всичките скупчени и сгушени една в друга, всичките украсени с огромни изображения на същото лице — лицето на Локесвара.
Вигор измърмори:
— „Под светлика на пълната луна величествена планина се издигаше над гората, с хиляди изсечени в склоновете й демони“.
Грей настръхна. Монсеньорът цитираше текста на Марко Поло. Откъсът разказваше за мястото, накъдето се отправил брат Агреер, когато Марко го видял за последно — към планина с изсечени в нея лица. Краката му изведнъж натежаха от първичен страх и той неволно забави стъпките си. Отърси се от вцепенението и продължи напред.
Бяха последвали дотук следата, оставена от Марко Поло… сега беше време да поемат по стъпките на неговия изповедник. Но къде беше отишъл брат Агреер?
Колкото повече надвисваше над тях храмът, толкова повече се умълчаваха. Не можеха да отделят поглед от приближаващите се руини и Вигор се възползва от случая да прецени с поглед спътниците си. Откакто бяха слезли от пикалите пред Ангкор Том, между Грей и Сейчан се долавяше силно напрежение. И преди не бяха първи приятели, но помежду им винаги бяха прехвърчали искрите на сексуално привличане и някаква странна близост. И макар да спореха все така разгорещено, през последния ден физическото разстояние между двамата се беше скъсило, сякаш всеки беше допуснал другия в личното си пространство.
