Макар че едва ли го съзнаваха.
Но откакто слязоха от пикалите, картинката беше друга, сякаш полярността на вътрешните им магнити се беше променила и вместо да ги привлича, вече ги тласкаше в противоположни посоки. Стояха настрани един от друг. Грей мяташе тежки погледи към Сейчан всеки път, когато тя му обърнеше гръб, тя пък беше надянала отново каменната си маска със стиснати устни и присвити очи.
Сейчан гледаше да върви близо до Вигор, сякаш търсеше в него източник на увереност, но не й е по силите да го помоли директно за подкрепа. И не сваляше поглед от руините. Вече се бяха приближили достатъчно, за да придобият представа за истинските размери на Байон.
Петдесет и четири кули се скупчваха на три изкачващи се нива.
Ала най-поразителен си оставаше броят на изсечените в стените им лица.
Повече от двеста.
Утринната светлина се местеше с облаците и създаваше илюзията, че лицата са живи, че се движат и следят приближаващите се хора.
— Защо са толкова много? — попита Сейчан.
— Никой не знае — отговори Вигор. — Според някои символизират бдителност, като стражи, които вардят тайните в сърцевината. Говори се също, че основите на Байон почиват върху по-стар градеж. Археолози са открили зазидани стаи, в които имало още подобни изображения, скрити навеки в мрака.
Махна напред и продължи:
— Пък и Байон е бил последният храм, построен в Ангкор, и бележи края на дълъг период на почти непрестанно строителство, период, продължил векове.
— И защо са спрели да строят? — попита Грей.
— Може би са открили нещо, което ги е накарало да спрат. Когато започнали строежа на Байон, кхмерските инженери наредили да се копае дълбоко. Много дълбоко. Една четвърт от храма е под земята.
— Под земята? Вигор кимна.
— Повечето ангкорски храмове са построени на принципа на мандалата. Серия от вписани четириъгълници, символизиращи физическата вселена, които ограждат кръгла кула в центъра. Кулата символизира вълшебната планина от хиндуистката митология. Планината Меру, където живеят боговете. Като са заровили частично храма, са искали Да подчертаят силата на централната кула, тоест на планината Меру, силата й да пробие земята и едновременно с това Да стигне до небето. Има стотици истории за онова, което се крие в подземията на Байон. Някои разказват за скрити съкровища, други — за потресаващи ужаси.
Вяха стигнали края на алеята, която излизаше на открит каменен площад. Храмът се издигаше малко по-нататък. Десетки лица ги гледаха отвисоко. Туристи пъплеха като нахални насекоми по различни нива на комплекса.
Продължиха напред покрай редица паркирани тук-туци. По-нататък няколко сергии предлагаха богато разнообразие от плодове — манго, тамаринд, китайски фурми и друга екзотика, дори малки колкото юмрук дини. Кльощави деца тичаха между сергиите и възкресяваха със смеха и виковете си малка част от някогашната врява на древния град. От другата страна шестима монаси в оранжеви роби седяха на тръстикови рогозки и се молеха със сведени глави сред облак ароматен дим.
Вигор добави и своята безмълвна молитва за сила, мъдрост и защита.
Малко по-напред вечно гладният Ковалски беше спрял пред една от сергиите. Сбръчкана старица с кръгло като луна лице стоеше приведена над железен мангал и приготвяше шишчета. Пилешко и телешко се печаха рамо до рамо с мръвки от костенурка и гущер. Ковалски подуши с наслада приятната миризма.
— Това рак ли е? — попита той и се наведе още малко да подуши. На шишчето беше набучено нещо месесто с многоставни крака, почерняло от огъня.
Жената закима енергично, усмихната до уши, и заговори бързо.
Сейчан се приближи до Ковалски и сложи ръка на рамото му.
— Това е печена тарантула. Много популярно лакомство в Камбоджа.
Ковалски потръпна и отстъпи заднишком.
— Мерси. Предпочитам „Макдоналдс“.
Един не толкова претенциозен крадец — маймунка макак — се стрелна откъм руините, грабна кочан царевица иззад жената и хукна току пред Ковалски. Едрият мъж отскочи стреснато и се блъсна в Грей.
Ръката му се стрелна инстинктивно под шлифера.
Грей го ощипа силно по лакътя. Хвърли скришом поглед към Насър, после погледна сърдито Ковалски.
— Беше маймуна.
Ковалски бутна ръката му.
— Да, ама аз мразя маймуни — изръмжа сърдито. — Преди време имах една неприятна случка с тия гадинки. Повече нищо няма да кажа.
Вигор поклати глава и ги поведе към източния вход на храма. Каменната алея тук се беше превърнала в руини от разместени от безброй корени блокове. Минаха в колона през входа към първото ниво под бдителния взор на божествените каменни лица.
Озоваха се във вътрешен двор, обточен с катове галерии. Стените бяха покрити със сложни и изящни барелефи, които разказваха историята си ред след ред. Вигор се спря да разгледа. Барелефите, на които попадна погледът му, изобразяваха сцени от ежедневието — рибар, който хвърля мрежа, селянин, който прибира ориз, два петела, които се бият, заобиколени от екзалтирана тълпа, жена, която пече шишчета на жарава. Последното изображение го подсети за старицата с печените тарантули — май връзката между миналото и настоящето не беше прекъсната съвсем.
— Откъде ще започнем? — попита Грей, уплашен от десет — акра храмова площ, която трябваше да огледат.
Вигор разбираше притеснението му. Дори оттук се виждаше, че храмът е истински триизмерен лабиринт от наклонени проходи, арки, тъмни галерии, стръмни стълбища, облени в слънце вътрешни дворове и просторни стаи. А накъдето и да се обърнеш, погледът попадаше на кули и кулички с различна форма, всичките украсени с вездесъщите каменни лица.
Човек като нищо можеше да се загуби тук. Дори Насър, изглежда, го усети и даде знак на част от хората си да стегнат охраната около групата на Грей. Неколцина други прати напред да заемат ключови позиции в двора и да покрият всички изходи. Вигор усети как клупът около врата му се стяга, но пътят беше само един. Той посочи напред.
— Според картата, която проучих, оттук се стига до друг вътрешен двор, на второто ниво. Мисля обаче, че трябва да продължим директно към третото. Там се намира централното светилище.
И все пак, докато пресичаха първото ниво, Вигор спря за миг пред един забележителен барелеф на северната стена много по-голям от другите.
Изобразяваше две сили — богове и демони, същите от статуите при моста. Играеха на „кой ще издърпа въжето“, само че вместо въже дърпаха огромна змия. Самата змия се беше увила около планина, кацнала на гърба на костенурка.
— Какво е това? — попита Грей.
— Един от централните хиндуистки митове за сътворението на света. Биенето на мляко от океана. Е, ти едва ли знаеш как се бие мляко. — Вигор му посочи детайлите. — От тази страна са боговете… от другата са демоните. Te използват бога-змия Васуки за въже, с което да съборят великата вълшебна планина. Дърпат я. Напред-назад, напред-назад. Разбиват вселенския океан на млечна пяна. Точно от тази пяна се добивал еликсирът на безсмъртието, наречен „амрита“. Костенурката под планината е въплъщение на бог Вишну, който помага на боговете и демоните, като поддържа планината, за да не потъне.
Вигор посочи централната кула на Байон.
— И кулата уж е въпросната планина. Или поне нейното въплъщение тук, на Земята.
Грей вдигна поглед към петнайсететажната кула, после отново погледна барелефа. Плъзна пръст по релефното изображение на планината и сбърчи чело.
— И какво станало? Докопали ли се до еликсира? Вигор поклати глава.
— Според легендата настъпили усложнения. На змията Васуки й станало лошо от цялото това дърпане и
