— За Ангкор ли говориш? Последва дълга пауза.
— Да. — Пейнтър чу изненадата в гласа й. — Ти пък откъде…
Пейнтър й разказа за историческата следа, по която Гилдията беше пуснала свои агенти, и къде ги беше довела тя накрая.
— И Грей вече е там? — попита Лиза. Гласът й изведнъж бе станал трескав, тревожен до степен на паника. Пейнтър я чу да си мърмори нещо, все едно цитираше нечии думи: „Te не трябва да ходят там“. После в гласа й се прокрадна нова решителност. — Пейнтър, има ли начин да отзовеш Грей?
— Защо?
— Не знам. — Гласът й започваше да пресеква. Телефонът й очевидно сдаваше багажа. — Бактериите правят нещо с мозъка на Сюзан. Енергизират го по някакъв начин, като използват слънчевата светлина. И тя вярва, че трябва да я заведем в Ангкор.
Пейнтър веднага направи връзката.
— Като раците.
— Какво?
Той й разказа за раците от остров Рождество. Не се наложи да й обяснява дълго.
— Явно Сюзан е била препрограмирана по същия начин — прекъсна го тя, преди да е довършил. — Миграционен импулс, предизвикан по химически път.
— Ако е така, може би греши за необходимостта да отиде там. Може да е просто сляп стремеж. Няма причина да ходите в Ангкор. Рискът е неоправдан. Нека Грей води играта.
Лиза не беше убедена, че е прав.
— Сигурно си прав за биологически заложения стремеж. При по-елементарните животински форми като раците може да е просто сляп инстинкт. Раците, като всички артроподи, имат само рудиментарни…
И млъкна по средата на изречението. Пейнтър се уплаши, че връзката се е разпаднала. Но пък Лиза правеше така понякога, когато я озареше внезапно вдъхновение. Просто изключваше и впрягаше всичките си ресурси в новата посока на мисълта си.
— Лиза?
Тя не отговори веднага.
— Сюзан може и да е права — измърмори тя, после продължи по-силно и решително: — Трябва да я заведа там.
Пейнтър заговори бързо — знаеше, че връзката ще се разпадне всеки момент. Доловил беше решителността в гласа на Лиза и се страхуваше, че времето няма да му стигне, за да я разубеди. Щом така или иначе щеше да ходи в Ангкор, поне можеше да я насочи встрани от опасността.
— Тогава кацнете при голямото езеро до руините — каза той. — Езерото Тонле Сап. Там има плаващо селце. Намери телефон и се свържи пак с мен. Искам да останете в селото. В момента организирам операция на местна почва.
Едва различи следващите й думи, нещо в смисъл, че щяла да направи всичко по силите си. Опита се да каже нещо за последно:
— Лиза, какво ти хрумна преди малко? Думите й се чуха на пресекулки:
— Не съм сигур… чернодробният метил… вирусът сигурно…
А после връзката се разпадна.
На вратата се почука и Кат влетя в кабинета му с грейнали очи и зачервени бузи.
— Чух! За доктор Къмингс! Вярно ли е?
Пейнтър впери поглед в нея. Прочете въпроса в изражението й, в стойката й. А Лиза му беше казала. С това беше започнала всъщност. Избълвала го беше почти несвързано, тласкана от неотложна нужда да свали този товар от плещите си.
Но сега, в лицето на Кат, в лицето на надеждата, на любовта й, истината му се струваше непосилна.
Стана и заобиколи бюрото.
Кат прочете лошата новина по лицето му.
Отстъпи назад, сякаш можеше да избяга от неизбежното.
— О, не… — Хвана се за облегалката на един стол, но напразно. Свлече се на колене и скри лицето си с ръце. — Не…
Пейнтър клекна до нея.
Не знаеше какво да й каже, само я прегърна мълчаливо.
Не стигаше.
Притисна я към гърдите си, като се питаше колцина още ще загинат, преди това да свърши.
Вече нямаше накъде повече да отстъпват.
Хариет чакаше съпруга си при стълбището към последния етаж. Джак се беше забавил да остави още фалшиви следи, които да объркат кучетата. Парчета от ризата му вече бяха пръснати на долните два етажа — мушнати в офиси, набутани в кошчета за боклук, натикани в металните чекмеджета на наредени покрай стената прашасали кантонерки. Постарали се бяха да объркат максимално кучетата.
Джак беше запален ловец. Обожаваше да ходи на лов за какво ли не — патици, фазани, яребици, елени. Имаше ретривър, преди да му ампутират крака заради злополуката при петролната сонда. И знаеше всичко за кучетата.
А и все още имаше три куршума в пистолета, който беше взел от пазача. Хариет се опитваше да не губи надежда. Но кучетата вече лаеха на долния етаж. Анишен пък систематично прочистваше всяко ниво. Знаеше, че са някъде горе, и току крещеше заплахи.
Всички изходи бяха завардени. Дори пожарните. Никоя от съседните сгради не беше достатъчно близо. А и целият район изглеждаше отдавна изоставен и тънеше в мрак. Нямаше кой да ги чуе. Няколкото прашни телефона, които бяха открили, не работеха.
Единственият им път за бягство беше нагоре. Оставаше им само един етаж. И след него — покривът.
Чу се шумолене и после от сумрака се появи Джак. Само по боксерки, с пистолета в ръка. Закуцука към нея.
— Защо си още тук? — прошепна сърдито. Лицето му лъщеше от пот. Гневният тон всъщност прикриваше страха му, че няма как да я защити. — Казах ти да се качиш горе.
— Няма да тръгна без теб. Той въздъхна и я прегърна.
— Да вървим тогава.
Тръгнаха към последния етаж по едно от тесните задни стълбища — по-надолу беше запречено от изтърбушен контейнер за боклук.
Това би трябвало да отреже пътя на преследвачите им.
Басово ръмжене опроверга надеждата им. Шум от бързи меки стъпки долетя откъм долната площадка, от другата страна на контейнера.
И двамата замръзнаха.
— Какво подуши, малката? — чу се нечий хриплив глас. Чуха се и стъпки. Лъч на фенерче пролази нагоре.
Хариет и Джак се долепиха до стената. Ръмженето премина в лай.
— Хайде, иди горе. Промуши се оттук.
Джак бутна Хариет нагоре. Двамата забързаха тихо по стълбите.
Под тях ръмженето беше утихнало до тежко дишане, придружено от трескаво дращене на нокти.
— Готово — обади се отново гласът. — Хайде, изкарай ги оттам. Аз ще заобиколя. — Гласът се отдалечи. Явно мъжът беше тръгнал да търси обходен маршрут. Чу се пукот на радиостанция и няколко неясни фрази — мъжът се обаждаше да докладва за находката си.
Щяха да пратят кучетата на горното ниво.
Докато Хариет и Джак тичаха към вратата на следващата площадка, зад тях отекна остър лай, победоносен и свиреп. Нещо голямо летеше по стълбите.
