Слънчева светлина.
Възможно ли беше?
Подтикната от любопитство, Лиза докосна с пръст огряната от слънцето кожа на Сюзан. После бързо дръпна ръка и я разтърси. Все едно беше пипнала нагорещена ютия. Изплакна отново ръката си, но на пръста й вече се вдигаше мехур.
— От слънчевата светлина е — каза Лиза високо. Спомни си предишния й пристъп — тогава Сюзан беше задържала поглед върху изгряващото слънце. Спомни си и за уникалната характеристика на цианобактериите. Te бяха предтечите на съвременните растения. Съдържаха рудиментарни хлоропласти, миниатюрни работилници, които превръщаха слънчевата светлина в енергия. С изгрева на слънцето цианобактериите бяха пощурели. Започнали бяха да произвеждат енергия.
Но с каква цел?
Лиза сведе поглед към навигационната карта, захвърлена на пода. Спомни си как Сюзан беше посочила конкретно място на картата при предишния си пристъп.
— Ангкор — промълви Лиза.
Решила бе, че е просто съвпадение. Сега не беше толкова сигурна. Спомни си един разговор, който беше чула, докато висеше вързана за хирургическата маса на кораба. Девеш говореше по телефона на арабски. А тя беше различила само една дума.
Едно име.
Ангкор.
Ами ако не беше съвпадение?
И какво друго знаеше Сюзан?
Имаше само един начин да разбере. Прегърна Сюзан през раменете, като гледаше одеялото да остане помежду им, после я издърпа под светлината от предното стъкло на лодката.
Сюзан потръпна веднага щом лъчите докоснаха лицето и. Очите й се отвориха като пърхащи крила на пеперуда, Черните зеници се обърнаха към слабата светлина. Но вместо да се свият, зениците й се разшириха, сякаш да поемат Колкото се може повече светлина.
Лиза си спомни за бактериалното нашествие в ретините й, струпването около зрителния нерв, който свързваше пряко окото с мозъка.
Сюзан за момент се вдърви, после каза завалено:
— Лиза?
— Да?
— Трябва да… трябва да стигна там… преди да е станало късно.
— Къде? — попита Лиза, макар да знаеше отговора. „Ангкор“.
— Няма време — промълви Сюзан. Очите й се притвориха, избягвайки светлината. Беше уплашена. И не само заради надвисналата опасност, прецени Лиза. Сюзан се страхуваше от промените, които настъпваха в тялото й. Съзнаваше истината, но не беше в състояние да спре промяната.
Лиза я издърпа извън светлината. Гласът на Сюзан веднага укрепна. Тя стисна силно китката на Лиза. Извън светлината кожата й пареше, но поносимо.
— Аз… аз не съм лечението — каза Сюзан. — Знам какво си мислите всички. Но не съм… все още.
Лиза смръщи чело.
— Какво имаш предвид?
— Трябва да отида там. Чувствам го, тегли ме като магнит. Сигурна съм. То е като спомен, заровен в главата ми, който ми убягва само на косъм. Знам, че съм права. Просто не мога да обясня защо.
Лиза си спомни собствената си лекция на борда на кораба. За баластното ДНК, за древните вирусни секвенции в гените, за колективната генетична история, вложена в наследствения човешки код. Възможно ли беше бактериите да отключват нещо в гените на Сюзан?
Сюзан дръпна и другата си ръка от светлината на слънцето и покри лицето си с одеялото. Дали и тя го съзнаваше?
Свила се под одеялото, Сюзан промълви с отслабващ глас:
— Не съм готова…
Но така и не пусна китката на Лиза.
— Закарайте ме там… намерете начин. — Тялото й се отпусна. Съзнанието й беше на път да се изключи отново. — Или светът е изгубен.
Силно почукване стресна Лиза.
Лицето на Райдър цъфна зад прозорчето на люка. Лиза се наведе и отключи. Райдър се вмъкна в кабинката, мокър като кокошка, но ухилен до уши.
— Намерих сателитен телефон! Зареден е само на една четвърт, обаче ми струваше колкото цяла къща на плажа в Сидни Харбър.
Лиза взе телефона — беше стар модел, голям и тежък. Райдър се настани на пилотското място. Макар да бе мокър до кости, очите му светеха, сякаш се връщаше от някакво страхотно приключение. Но зад това привидно лекомислие се долавяше и здрава стоманена нишка. Райдър може и да си падаше по диви авантюри, но успех като неговия не се постигаше без желязно ядро от практичност.
— Сателитният сигнал ще се усили, когато се отдалечим от скалите — каза той и включи двигателите, за да изведе лодката в открито море.
Лиза му предаде казаното от Сюзан. „Аз не съм лечението… все още“. Двамата бързо стигнаха до консенсус. Райдър взе навигационната карта и я закрепи разгъната върху кормилото пред себе си.
— Ангкор е на седемстотин километра северно оттук. Можем да стигнем за час и половина.
Лиза вдигна сателитния телефон. Сигналът беше силен. Оставаше да убеди още един човек.
— Лиза? — извика Пейнтър. Сигналът беше слаб, но вълнението му нямаше нищо общо с лошата връзка. Главата му направо се беше замаяла от облекчение. Стоеше изпънат като струна зад бюрото си. — Добре ли си?
— Да… засега. Нямам много време, Пейнтър. Батерията на телефона пада.
Пейнтър долови чувството за неотложност в гласа й. Отърси се колкото можа от вълнението и каза решително:
— Слушам те.
Лиза му разказа набързо какво се е случило. Говореше отсечено, придържаше се към фактите, сякаш съобщаваше тежка диагноза на пациент. Въпреки това на моменти гласът й пресекваше. Искаше му се да се пресегне през телефона и да я прегърне, да я притисне към себе си и да прогони страха, да не я пуска никога повече.
Ала колкото повече му разказваше тя за болестта, лудостта и канибализма, толкова повече се свиваше сърцето му. Накрая седна като покосен на стола си и изгърби рамене. Зададе й няколко въпроса, записа си някои неща. Тя му даде координатите на един остров. Остров Пусат. Пейнтър плъзна бележките си по плота на бюрото към секретаря си и му прошепна да ги прати веднага по факса на прекия му началник, Шон Макнайт. Отряд австралийски командоси от службата на антитероризъм и специални спасителни операции вече чакаше в готовност. Преди да е приключил разговора с Лиза, бойните самолети вече щяха да летят към целта.
Уви, явно не ставаше въпрос само за отвлечен туристически кораб.
— А щамът на Юда? — попита Лиза. — Има ли данни болестта вече да се е разпространила?
Пейнтър нямаше с какво да я успокои. Вече имаше информация за случаи в Пърт, Лондон, Бомбай. И те със сигурност нямаше да са единствените.
— Тази твоя жена ни трябва — завърши Пейнтър. — Дженингс от научния смята, че ключът към лечението се крие в пациент, който е преодолял заразата.
— Сюзан наистина е ключът — съгласи се Лиза. — Но не е лечението… засега поне.
— Какво имаш предвид? — попита Пейнтър и чу въздишката й, долетяла от другия край на света.
— Пропускаме нещо. Нещо, свързано с един район в Камбоджа.
