Така че нищо чудно и тази болест да е излязла на бял свят, когато кхмерите са населили района на Ангкор и са почнали да го култивират.
Разтърка врата си. Не сваляше очи от Насър.
Погледът му беше мъничко по-напрегнат от необходимото.
Сейчан усети, че Грей все още премълчава нещо, и отново погледна стилизираната пиктограма върху олтара. Планината и черупката представяха кулата и пещерата. Имаше ли и друго обаче? И изведнъж се сети.
Самата костенурка.
Разбира се…
Вдигна очи и погледна Грей.
Той, изглежда, усети погледа й. Обърна се към нея, уж небрежно, но очите му я пронизаха. Разбрал беше, че се е досетила какво е премълчал. И искаше от нея да запази мълчание.
Тя отстъпи крачка назад и скръсти ръце.
Той я гледа още миг… после отново отклони поглед.
Сейчан изпита известно задоволство. Повече, отколкото й се искаше в случая.
— Значи трябва да слезем долу — отсече Насър.
— Надявах се, че тук ще има нещо, което да ни насочи към таен проход — каза Грей.
— Няма значение — изсумтя Насър. — Ще взривим входа.
— Не мисля, че е разумно — възрази Вигор. — Ако пещерата наистина е източникът на вируса, въздухът долу може да е силно токсичен.
Насър не се трогна.
— Точно затова вие ще слезете първи. „Като канарчета в мина“.
Сейчан отново улови погледа на Грей. Той не възрази на плана на Насър. И той като Сейчан знаеше, че долу се крие нещо по-голямо от източника на вируса.
Черупката на костенурката може и да символизираше пещерата — но самата костенурка символизираше бог Вишну и подсказваше, че под храма Байон има и друго освен пещера. Нещо, което ги чакаше долу.
Грей се обърна към Насър.
— Достатъчно ли ти съдействам, за да отпуснеш още един час на майка ми?
Насър сви рамене в знак, че е склонен да отстъпи. После тръгна към светлината от шахтата, където телефонът имаше по-добър обхват.
— Добре ще е да побързам — каза. — Вече минава осем. Анишен не е от най-търпеливите. Един Бог знае какво може да направи.
Хариет стоеше вцепенена на стълбищната площадка.
Кучето се хвърли върху падналия на стълбите Джак. Трудно беше да се определи породата му в сумрака, виждаше се само, че е голямо и мускулесто. Питбул? Ротвайлер? Джак се превъртя по гръб и се опита да го изрита, но кучето беше бързо и обучено да напада. Изръмжа и го захапа за глезена.
Джак посегна към коляното си и изрита кучето с другия си крак, право в гръдния кош.
Кучето полетя надолу по стълбите, като отскачаше от стъпало на стъпало, стиснало в зъби протезата на съпруга й. Джак я беше откачил, преди да го изрита.
Хариет му помогна да се изкатери на площадката.
Под тях кучето се удари в стената и отново скочи на крака. Не пусна протезата — тя все пак беше пропита с миризмата на указаната му плячка. Ядосано и объркано, то тръскате глава, пръскаше лиги и хапеше протезата.
Хариет повлече Джак нагоре. Хвърли поглед към затворената врата на площадката. Фенерчетата продължаваха да претърсват етажа. Което означаваше, че им остава само една посока за бягство.
Към покрива.
Кучето долу продължаваше да гризе триумфално протезата.
Джак се беше отпуснал на рамото й. С общи усилия стигнаха до вратата към покрива. Вече бяха проверили този изход — беше вързан с верига, но хлабаво, а после някой беше извил с лост навътре долния ъгъл на металната врата. Отворът беше достатъчно широк, за да се провре човек.
Измъкнаха се навън и Джак залости вратата с една валяща се наблизо тръба. Нямаше да издържи дълго. Не че имаше значение. Имаше още пет-шест изхода към покрива. Не можеха да залостят всичките.
— Насам — каза Джак и посочи. Беше огледал покрива по-рано и сега поведе Хариет към стар отвод на климатичната система. Съоръжението беше пълно с тръби и клапи, но имаше място да се скрият двама души.
И двамата си даваха сметка, че това е само временно решение.
Кучетата рано или късно щяха да ги надушат.
Тръгнаха към отвода и го заобиколиха, така че да остане между тях и вратата. После седнаха на покрива. В отвода можеха да влязат и по-късно. Звездите грееха в небето над тях луната беше в първата си четвъртина. Един самолет примигна със светлинките си и изчезна.
Джак прегърна Хариет през раменете и я притегли към себе си.
— Обичам те.
Не го казваше често. Нямаше и нужда, защото Хариет никога не се беше съмнявала в чувствата му. Дори и сега Джак го каза делово. Все едно казваше, че Земята е кръгла. Простичка истина, факт от живота.
Тя отпусна глава на рамото му.
— И аз те обичам, Джак.
Сгуши се в него. Не знаеше колко време им остава. Рано или късно щяха да претърсят долния етаж и Анишен щеше да се отправи с хората си към покрива.
Зачакаха в мълчание. Заедно, както през всичките изминали години, в радост и болка, заедно в победите и трагедиите. Макар да не си казаха нищо, и двамата знаеха какво правят. Сбогуваха се един с друг.
17.
Където и ангелите не стъпват
Грей се облегна на тухлената стена.
От другата страна на тесния вход към подобната на пещера камера половин дузина мъже стояха на пост. Тези най-близо до тях дори не криеха оръжията си. Насър ги беше пратил да изчакат тук, докато той организира взривяването на олтарния камък. Грей сведе поглед към светещия циферблат на часовника си.
Висяха тук вече почти един час.
Надяваше се Насър да е достатъчно зает, за да пропусне ежечасната си заплаха. Забавянето заради доставката на взривни вещества го беше ядосало, но не беше единствената причина за гнева му. Имаше и нещо друго. След като ги прати тук, беше изхвърчал с телефон на ухото. Грей го беше чул да споменава за туристически кораб. Това трябваше да има връзка с научната част от операцията на Гилдията. Пейнтър му беше казал за отвлечения кораб и липсата на всякаква информация за Лиза и Монк.
Нещо определено се беше объркало.
Но дали новината беше добра, или лоша, що се отнасяше до съдбата на приятелите му?
Грей се отблъсна от стената и закрачи из камерата. Сейчан и Вигор седяха на каменна скамейка до едната стена.
Ковалски се беше облегнал близо до изхода. Единият от пазачите беше насочил пушката си към корема
