— Дръжте се! — предупреди ги Райдър, макар от неговата уста да прозвуча повече като боен вик.
Лиза стисна здраво страничните облегалки на седалката.
Гигантските черни кули на Ангкор Ват се издигаха като разкривен кошер в небето пред тях. Ала не към забележителния храм се бяха отправили те.
Райдър поведе „Морска стрела“ към ивица зеленикава вода встрани от комплекса. Крепостният ров на Ангкор Ват. За разлика от рова на Ангкор Том, в този още имаше вода. Дълъг беше четири мили, по една миля от всяка страна на комплекса. Единственият проблем…
— Мост! — изпищя Лиза.
— Така ли му викащ на това? — изкоментира саркастично Райдър. Стискаше пура между зъбите си. Издуха струя дим от ъгълчето на устата си.
Беше единствената му пура и си я беше пазил за спешни ситуации като тази. Както беше казал, преди да я запали: „Дори и осъденият на смърт има право на последна цигара“.
Милиардерът се носеше над рова, като коригира леко височината, колкото да минат над моста.
Лиза затаи дъх. Туристите долу се юрнаха като подплашени гъски.
След миг мостът остана зад тях и Райдър снижи „Морска стрела“ до самата вода. Летящата лодка се плъзна по нея и вдигна високо ветрило зад себе си. После потъна още малко и от самолет се превърна в лодка. Ала все още се движеха твърде бързо. Твърде бързо, за да вземат завоя.
Пръстената стена на рова се приближаваше стремглаво.
Райдър дръпна някаква ръчка в пода.
— На това му се вика завой на Хамилтън! Дръжте се здраво! Издуха нова струя дим от пурата и завъртя кормилото. „Морска стрела“ се завъртя като на лед, на пълни сто и осемдесет градуса. Кърмата се озова на мястото на носа. Двата двигателя изреваха, когато тягата им се опита да надвие инерцията. Лодката забави осезаемо скоростта си.
Лиза се сви, защото по всичко личеше, че все пак ще се блъснат в стената.
Вместо това Райдър завъртя отново кормилото и лодката се плъзна странично, вдигна висока вълна, удари се леко в насипа и спря.
Райдър издуха кълбо дим и изключи двигателите.
— Боже, голям кеф беше, направо думи нямам.
Лиза моментално разкопча колана си и се прехвърли при Сюзан.
— Побързай — прошепна Сюзан и понечи да разкопчае своя. Лиза й помогна, докато Райдър отваряше люка.
— Знаеш ли какво трябва да направиш? — попита го Лиза, докато газеха през плитката вода към насипа.
Врявата вече беше започнала — разни хора викаха по тях.
— Повтори ми го шестнайсет пъти поне — каза Райдър. — Да намеря телефон, да се обадя на този ваш директор и да му кажа какво правиш и къде отиваш.
Изкатериха се по насипа и стъпиха на шосе, което се точеше покрай рова. Сюзан се беше увила плътно в одеялото, беше си сложила и тъмни очила с надеждата да намали до максимум контакта си с лъчите на слънцето.
Разни хора викаха и ги сочеха.
Райдър вдигна ръка да спре първото превозно средство, което се зададе по шосето — мотопед с малка покрита каручка отзад. Райдър размахваше пълен с банкноти юмрук — универсалният знак „стоп“ на всички езици. Шофьорът на возилото очевидно добре го познаваше, защото моментално отби към тях.
Райдър помогна на Лиза и Сюзан да седнат в каручката и затвори миниатюрната врата.
— Тук-тукът ще ви закара до самия храм. И внимавайте.
— Ти само се свържи с Пейнтър — каза Лиза.
Той им махна да тръгват, сякаш даваше знак за начало на автомобилно състезание.
Мотопедът се устреми послушно напред, повлякъл каручката с двете жени.
Лиза изви врат да погледне назад. Униформени полицаи вече се стичаха на мотоциклети към Райдър. Той размаха пурата си за начало на представлението.
Никой не обърна внимание на малкия им тук-тук.
Лиза се облегна.
Сюзан седеше до нея, увита в одеялото като в пашкул.
— По-бързо — промълви тя, без да отваря очи.
Коленичил до ръба на кръглата каменна шахта, Грей се взираше в дупката. На петнайсетина метра под него едно лице отвърна на погледа му. Поредната каменна богиня. Лицето изпъкваше от повърхността на пода, издялано от масивен блок пясъчник. Светлината от въздушния отвод в кулата прорязваше светъл квадрат, в който танцуваха бляскави бели прашинки, сурваше се в ямата и обливаше тъмното каменно лице с топло сияние.
Загадъчната усмивка го приканваше да слезе.
Навита на руло алпинистка стълба от стоманени въжета и алуминиеви стъпенки чакаше до ръба на разбития олтар. Пуснаха я в ямата, тя се разви с дрънчене и долният й край се удари в дъното. Горният беше здраво закрепен с алпинистки щифтове за каменния таван на светилището.
Насър застана до Грей.
— Ти ще се спуснеш пръв. След теб ще се спусне един от моите хора. Приятелите ти засега ще останат тук.
Грей изтупа прахта от ръцете си и стана. Тръгна към стълбата. Вигор стоеше облегнат на една от стените и се въсеше. Физиономията му май не се дължеше само на ситуацията, в която бяха попаднали. Като археолог, той едва ли приемаше с лека ръка оскверняването на храма.
Сейчан и Ковалски просто чакаха какво ще стане.
Грей кимна и на тримата и започна да се спуска по стълбата. Въздухът в ямата не беше толкова прашен, колкото можеше да се очаква, и миришеше на влага. Първите десетина метра представляваха тясна каменна шахта, широка малко повече от два метра, приличаше на голям кладенец.
Надолу обаче стените се разширяваха под ъгъл и образуваха кръгъл купол с ширина петнайсетина метра.
— Стой така, че да те виждам! — извика отгоре Насър. Грей вдигна поглед към кръга насочени към него пушки.
Един от униформените мъже вече се спускаше по стълбата. Грей скочи на дъното близо до каменното лице на богинята.
Огледа се. Четири дебели колони поддържаха купола на равни разстояния една от друга. А може би не само купола, а и цялата кула. Навярно по същата структурна причина подът тук не беше от отделни блокове, а от масивна скала. Варовик. Бяха стигнали до основите на Байон.
Потракването на стълбата привлече вниманието му към спускащия се войник. Би могъл да го нападне и да му вземе пушката. И после какво? Приятелите му бяха горе, а родителите му — в ръцете на Насър. Така че вместо да прави глупости, Грей пристъпи към каменното лице. Обиколи го. Беше издялано от пясъчник като останалите. Гледаше право нагоре, скулптирано от масивен блок, висок до кръста на Грей.
Изглеждаше досущ като другите — същите извити нагоре ъгълчета на устата, същите широки нос и чело, и тези прибулени, замислени очи.
Войникът скочи тежко от стълбата.
Грей се изправи… и го мярна с периферното си зрение.
Моментално се обърна, забелязал нещо странно в лицето, нещо в замислените очи. В центъра и на двете имаше тъмен кръг, като зеница. Дори слънчевата светлина не разпръскваше мрака там.
Грей се просна по корем върху каменната буза, протегна ръка и опипа с пръст тъмната зеница.
