Сюзан се носеше в мъгла, като в сън наяве. Огън танцуваше в мозъка й.
Откакто се бе разголила на слънчевата светлина, нещата се бяха променили. Беше пресякла някаква граница. Усещаше го вътре в черепа си. Вече не беше докрай себе си… или пък беше себе си повече от всякога.
Носеше се с откъсната котва сред океан от спомени за възраждащо се минало. Миналото й изпълзяваше от ниши, които отдавна беше смятала за забравени и недостъпни. Сплитаха се заедно, ден с ден и час с час, сливаха се в съвършено цяло. Миналото й оживя отново, не на късчета и отрязъци, а в цялостна, непрекъсната панорама.
И тя беше в състояние да си го спомни цялото в едно — от натиска върху черепа, когато контракциите я бяха избутали от утробата на майка й… до ритъма на сърцето си сега. Усещаше милувката на въздуха върху голата си кожа, всеки повей на течението, и те се впечатваха в паметта й неделими, сливаха се с преживяното досега. И всичко това кротуваше, затаило дъх в един потрепващ, напрегнат до спукване мехур.
А отвъд тънката му повърхност… имаше още. Но тя не беше готова да пристъпи там.
Знаеше, че преди това има да извърви още път.
Долу.
Сега, когато огнените очи бяха покрити, паниката й беше утихнала до смътен проблясък.
И докато се носеше между миналото и настоящето, което се разгъваше с всеки поет от дробовете й дъх, нови думи се отронваха бавно в езерото на живота й като капки, които чуваш от крачка разстояние.
„… достатъчно да заложим гредата близо до брега и да чакаме. Да видим какво ще стане… когато тази дама се появи неканена на сцената. Тя и приятелите й. Първите човешки обекти на експеримента…“
НЕ.
Кратката нота прозвънтя в тялото й.
Понесла целия си живот в безкрайния миг между две дихания, тя отново се озова под водата, безтегловна. Видя край на потъмняло от времето дърво да стърчи от пясъка. Мислите й от онова време се върнаха, сякаш още се носеше във водата там. Беше решила, че някакъв трус е освободил гредата от хватката на морското дъно или пък последното цунами я е оголило, размествайки пясъчните пластове.
Сега знаеше истината.
Че гредата е била оставена там.
Целенасочено.
За да убива.
Спомни си с какво нетърпение бе чакала да каже на съпруга си, който обожаваше да се гмурка около потънали кораби. И този спомен изпълни сетивата й до точката на претоварване.
Грег.
Сега знаеше истината.
Защо беше умрял той.
И истината беше огън.
Лиза се облегна на Грей, който пак я беше прегърнал през раменете. Вдигна поглед към кръга дула горе. Насър говореше нещо, но тя не го чу, изгубила се в блатото на собствената си вина.
После Грей се напрегна осезаемо до нея и това я върна към настоящето.
Горе, при ръба на кладенеца, Сюзан бавно вдигна глава и русата й коса се раздели пред лицето. Лице, изгубено в неизмерна ярост. Пазачите не обърнаха внимание, заслушани в думите на Насър. А току зад него кожата на Сюзан бързо придоби блясък с нов интензитет.
Очите й горяха.
Усетил нещо, Насър понечи да се обърне.
Лиза не видя Сюзан да помръдва.
Седеше си на отчупената плоча от олтара… а миг по-късно вече се притискаше в Насър, стиснала го силно през гърдите, опряла буза в неговата сякаш в пристъп на неочаквана интимност.
Той изкрещя — вой се изтръгна от гърлото му.
Между двамата се изви дим.
Един от пазачите успя да реагира и удари Сюзан с приклада на пушката си.
Тя отпусна хватката си и главата й се люшна.
Насър я тласна настрани, като продължаваше да вие.
Тласна я право през ръба на кладенеца.
— Сюзан! — изкрещя Лиза.
Сюзан се оплете за миг в едно от въжетата на сапьорския екип. Ръката й се стрелна инстинктивно да го хване. Но в тялото й не беше останала сила. Тя се хлъзна надолу по въжето, твърде бързо. Киселинният слой, покрил кожата й, се подпали под пряката слънчева светлина от отвода, при допира със синтетичното въже бе станала някаква химическа реакция. Въжето започна да се топи и да дими след нея. Сюзан падаше право към тях.
Никой не смееше да се притече на помощ и да омекоти падането й.
Грей се хвърли настрани и дръпна брезента, с който преди малко беше покрил каменното лице. Метна единия му край към Ковалски. Едрият мъжага разбра какво трябва да направи.
Прогореното въже се скъса.
Сюзан падаше…
В безсъзнание.
Грей и Ковалски опъваха брезента, запънали крака в пода, но въпреки това тежестта на Сюзан го изтръгна от ръцете им и тя се удари тежко в твърдата повърхност. Грей издърпа брезента заедно със Сюзан встрани от шахтата, така че само краката й се виждаха откъм горния отвор. После коленичи до нея.
Насър се разкрещя. Бе паднал на четири крака. Бузата му димеше почерняла като препечено на скара месо. Голите му до лактите ръце приличаха на кървава пържола.
— Искам я тая кучка, чуваш ли!? Грей се показа и извика нагоре:
— Вратът й е счупен! Мъртва е!
— Тогава всички ще изгорите! — изкрещя Насър и се обърна назад. — Взривявай!
Грей махна на останалите и викна:
— Назад… махнете се от шахтата.
Лиза се подчини и хлътна със залитане в сенките.
Няколко куршума се забиха с искри в камъните.
Лиза погледна към заложените в каменната скулптура експлозиви. Електронният детонатор беше на светло под шахтата, недостъпен. Онези горе щяха да застрелят всеки, който тръгне натам.
Грей повлече отново брезента с безжизненото тяло на Сюзан.
— Зад колоните! Може да ни защитят донякъде. Всички да се свият пода, пазете лицето и главата!
Пръснаха се.
Бяха шестима, колоните — четири.
Грей повлече Сюзан със себе си.
Лиза и монсеньорът се озоваха сгушени зад една от колоните. Той я притисна надолу, защитавайки я с тялото си.
Лиза сложи длан на колоната. Широка беше близо метър. Нямаше представа каква е мощта на заложения експлозив. Извъртя лице към Вигор.
— Отче, ще ни предпази ли?
Вигор отвърна на погледа, но не и на въпроса й. За пръв път й се прииска свещеник да я излъже.
18.
Дверите на Ада
