Щамът на Юда

Той се наведе над решетката, устните му почти опряха в пречките й.

— Моля те, Хариет, не ме разубеждавай. Мога да им отвлека вниманието. Да ти спечеля малко време. Нека направя поне това за теб.

Погледите им се срещнаха през тънките метални пръчки. И Хариет разбра. Години, десетилетия наред, Джак се беше смятал за непълноценен. За половин мъж. Не искаше и да умре като такъв.

Тя никога не го беше смятала за половин мъж, но не намираше в себе си сили да го лиши от собственото му решене, от обмислената саможертва. Това беше нейният последен подарък. Протегна пръсти през решетката, сълзи се стичаха по бузите й. Той погали пръстите й със своите в знак на признателност и обич.

Виковете се приближаваха.

Времето им свършваше.

Джак се обърна и пролази тромаво до ниската стена на покрива, стиснал в ръка пистолета. Надигна се и тръгна вляво, като се подпираше на стената.

Хариет се опита да види накъде отива, но Джак бързо се скри от погледа й.

Тя захлупи лицето си в шепи.

От посоката, в която беше тръгнал Джак, се чу остър вик — бяха го видели. После се чу изстрел, от същата посока, но по-близо до нея.

Джак.

Един изстрел. Знаеше, че в пистолета има само три патрона.

Ответна стрелба надупчи покрива, придружена от остър звън, когато куршумите попадаха на метал. Явно Джак си беше намерил някакво прикритие. Стреля още веднъж.

Оставаше му един патрон.

В затишието сред кратката престрелка Джак извика високо:

— Никога няма да намерите съпругата ми. Скрил съм я там, където няма да я стигнете, мамка ви!

Само на няколко крачки от скривалището на Хариет се чу глас, от който кръвта й се смрази. Анишен.

— Ако кучетата не я намерят — извика тя, — ще се погрижа твоите писъци да я изкарат от дупката й.

Краката на Анишен се появиха от другата страна на решетката. Жената прошепна в радиостанцията си — нареди на хората си да се развърнат и да обкръжат Джак.

А после застина неподвижна и бавно се обърна.

Появил се беше нов звук.

Звук като от порив на силен вятър.

От другата страна на покрива изведнъж изникна черен хеликоптер, ъгловат, приличаше на оса. Безспорно военен модел. Чу се отсечен пукот на автоматична стрелба. Мъже закрещяха. Разтичаха се. Един мина на бегом покрай решетката, но следващият откос го повали и той се срина по лице.

Откъм тъмните улици долу завиха сирени.

От хеликоптера се чу усилен от мегафон глас, който нареди всички да хвърлят оръжията.

Анишен клекна до отвода, изчакваше подходящия момент да се втурне към най-близкия изход от покрива. Хариет се дръпна инстинктивно в обратната посока и лакътят й издрънча кухо в ламарината.

Анишен застина… после надникна през решетката.

— А, госпожо Пиърс. — Премести се и провря дулото на пистолета си през решетката, готова да стреля от упор. — Време е да си кажем дови…

Изстрелът разтресе всяка костица на Хариет.

Тялото на Анишен се свлече върху решетката.

Хариет зърна за миг кървавата дупка на мястото на едното й око.

Джак се появи пред погледа й на мястото на Анишен и захвърли димящия пистолет. Последният му патрон.

Хариет избута решетката настрани. Измъкна се навън, прескочи краката на Анишен и се отпусна хълцаща в прегръдките на Джак. Двамата се свлякоха без сили на покрива.

— Повече никога не ме оставяй, Джак. Той я стисна силно и обеща:

— Никога.

Мъже във военни униформи се спуснаха с въжета от хеликоптера. Част от тях обградиха Джак и Хариет, другите се заеха да разчистят покрива. Нови сирени се присъединиха със скърцане на спирачки към компанията долу. Откъм склада се чуваха изстрели и викове.

Овързан в алпинистки каиши мъж пристъпи и коленичи до тях.

Хариет вдигна очи и видя познато лице.

— Директор Кроу?

— Не ли време да минем на „ти“, госпожо Пиърс?

— Как ни намерихте?

— Някой, изглежда, е вдигнал голяма врява в уличката пред кланицата — обясни той с уморена усмивка. — Достатъчно, за да направи трайно впечатление на околните.

Хариет стисна ръката на съпруга си. Ето че благодарение на неговите актьорски способности ги бяха открили. Пейнтър продължи:

— От сутринта наблюдаваме улицата, а преди четиридесет и пет минути един от патрулните полицаи попаднал на приятен господин с пазарска количка. Познал ви на снимката. Явно сте му направили голямо впечатление — или пък човекът по принцип си страда от параноя, — но така или иначе си направил труда да запише номера на пикапа, също марката и модела. Оттам нататък беше лесно — бързо проследихме джи пи еса на пикапа и ето ни тук. Съжалявам, че се забавихме толкова.

Джак вдигна ръка да изтрие набързо едното си око, извърнал глава, така че да не видят сълзите му.

— Дойдохте тъкмо навреме. Дължа ви голяма бутилка от онова хубаво малцово уиски, което харесвате.

Хариет прегърна съпруга си. Джак може и да забравяше имената на хората, но никога не забравяше какво обичат да пият.

Пейнтър се изправи.

— Ще ви напомня за това обещание някой ден, но точно сега трябва спешно да се обадя по телефона. — Обърна се и измърмори тихо под нос, но Хариет все пак го чу: — Стига да не е твърде късно.

11:22

Лиза слизаше слепешката след монсеньора по тъмното стълбище. Вървеше приведена заради ниския таван и плъзгаше ръка по влажната стена. Миришеше на гниеща растителност във влажна гора. Миризмата не беше чак неприятна, но незнайно защо щипеше ноздрите й.

Слаба светлинка се мержелееше приканящо някъде долу, в подножието на стълбите.

Целта на всичките им усилия.

Стълбите най-после свършиха — извеждаха ги в просторна подземна кухина. Стъпките им ехтяха. Таванът на пещерата се издигаше на височина колкото пететажна сграда, нашарен тук-там от заоблени сталактити. Пространството имаше овална форма, цели седемдесет метра в най-широката си част. При входа, където стояха в момента, таванът се издигаше в естествена скална арка. Подобна арка имаше и в другия край на кухината.

— Наистина е като черупка на костенурка — измърмори Вигор и гласът му прокънтя кухо. — А и тези разширения — тук и в другия край, при арките. Като отворите за главата и опашката на костенурката.

— И ние откъде влязохме? — измуча Ковалски, докато двамата с Грей внасяха брезента със Сюзан. — През гърлото на костенурката или през задника й? — Но след като се изправи, чак подсвирна.

Реакцията му беше разбираема.

Кръгло езеро с черна вода се разстилаше пред тях неподвижно като огледало, обточено с каменен ръб. Откъм тавана два прави снопа слънчева светлина се лееха право към центъра на езерото — лееха се през