памет? Дали пък този език не е Словото Божие, дали в него не е кодирано нещо от огромна важност, нещо във всички нас?
Вигор премести фенерчето и лъчът му обхвана цялата стена.
— Така или иначе обаче… Всичко това. Какво ни казва?
— Според мен това е генетична карта — каза Грей.
— На какво обаче? — каза Сейчан.
— Сигурно на костенурка — измърмори Ковалски.
Вигор изсумтя пренебрежително, но Сейчан и Грей обърнаха едновременно погледи към Ковалски с еднакви изражения на изненада и потрес.
— Какво има? — попита Вигор, усетил, че пропуска нещо важно.
Грей се приближи и сниши глас.
— Подозирам, че може и да е прав.
— Да съм прав ли? — попита невярващо Ковалски. Грей доразви теорията си за подземната пещера:
— Черупката на костенурката символизира пещерата. А самата костенурка? Според легендата тя символизира превъплъщението на Вишну, ангелско създание. — Грей махна към стената. — А тук имаме данни за някакъв странен биологически процес, за някакво тайно познание. Нещо по-голямо от болестта и нейния причинител. Според мен кодът на стените е нещо като дневник на този процес. Навярно недовършен.
Вигор плъзна поглед по стената.
Откъм светилището горе се разнесе врява.
Тръгнаха вкупом към центъра на помещението. Сапьорският екип, изглежда, приключваше работата си. Шефът им беше оплел в сноп жиците и ги беше включил към електронен детонатор, така че да задействат взрива от светилището горе.
Вигор вдигна поглед и видя някаква жена да се спуска по стълбата. Трудно беше да се различат чертите й в ярката светлина, която се лееше през въздушния отвод.
Ала Грей я позна и пристъпи напред.
— Лиза?!
Горе, при ръба на кладенеца, се появи Насър, придружен от полугола жена. Тя се дърпаше трескаво напред, сякаш искаше да се хвърли в ямата, и сигурно щеше да го направи, ако не бяха дулата на четирите пушки, които й препречваха пътя.
Вигор я зяпна невярващо.
Мили Боже…
Жената светеше.
Кожата й излъчваше сияние в сенките.
Невъзможно.
— Покрийте очите! — изкрещя жената. — Покрийте очите! Вигор не проумяваше за какво говори.
За разлика от Грей. Командирът се втурна покрай Вигор, повлече един брезент, използван от сапьорския екип, метна го връз очите на скулптурата и така прекъсна достъпа на светлината до тях.
Жената горе се свлече като марионетка с прерязани конци. Падна ничком върху отчупено парче от олтарна плоча.
Насър я изгледа смръщено.
Лиза скочи от стълбата и тръгна към тях. Погледът й се стремеше нагоре, но думите й бяха предназначени за всички:
— Съжалявам.
След десет минути Грей гледаше как и последните от хората на Насър се качват по стълбата. Горе кръг от пушки сочеше към групичката им. Последната торба със сапьорско оборудване изчезна над ръба на кладенеца, изтеглена с едно от двете въжета. Другото остана да виси.
— Защо ни оставят тук? — попита Лиза.
Грей хвърли поглед към надупченото каменно лице и измърмори:
— Мисля, че току-що станахме излишни.
Лиза помълча, после каза тихо:
— Нямах избор. Вече беше обяснила внезапната си и неочаквана поява.
Отчаян ход, породен от нуждата да се намери лечение. Необходим риск… дори ако това означаваше, че лечението ще попадне в ръцете на Гилдията.
— А Монк… — задавено продължи тя. — Монк даде живота си… а виж какво стана.
— Не. — Грей я прегърна през раменете. — Не. Благодарение на Монк сте тук. Докато сме живи, има надежда.
Насър се появи на ръба на кладенеца.
— Почти приключихме — каза делово. Държеше всички карти в ръцете си и можеше да си позволи тази демонстрация на студена любезност. — Монсеньор, по-рано споменахте как историческата и научната следа се събирали при тези руини. Явно сте необикновено проницателен. Двете половини на Сигма определено се събраха. — Махна към тях… после се обърна към Сюзан, която все така седеше безучастно на плочата с увиснала на гърдите глава. — А по всичко личи, че усилията на Гилдията също стигнаха до обща точка. Оцелялата пациентка от кораба тук… и източникът на щама на Юда — долу. Грей дръпна ръката си от раменете на Лиза и пристъпи напред.
— Може тепърва да имаш нужда от помощта ни! — извика нагоре, макар да съзнаваше, че е напразно.
— Ще се оправим и сами, благодаря. Гилдията има достатъчно ресурси, за да подреди мозайката докрай. Когато започнахме, имахме само няколко думи в един стар текст, а вижте докъде стигнахме. Текст, между другото, който попадна в ръцете ни благодарение на теб, командире.
Грей стисна юмруци. Трябваше да изгори библиотеката на Драконовия двор още тогава.
— Оттам нататък, разбира се, всичко се дължеше на собствените ни усилия. С помощта на морски археолози и сателитни изображения Гилдията откри един от потъналите кораби на Марко Поло близо до бреговете на Суматра.
Минаха секунди, докато Грей осъзнае какво му казва Насър.
— Открили сте един от корабите на Марко Поло?
— И извадихме късмет. В една от гредите на кила, под изолиращ слой полепнала глина, все още имаше биологическа активност. Но нямаше как да тестваме пълния й капацитет без експеримент в реална среда.
Кръвта на Грей се вледени. Ако Насър казваше истината, епидемията при остров Рождество не бе плод на случайност.
— Вие… вие съзнателно сте заразили крайбрежните води на остров Рождество?
Погледна към Сейчан за потвърждение. Тя така и не го погледна в очите. Насър продължи:
— Проучването на морските течения и приливните модели показваше, че е достатъчно да заложим гредата близо до брега и да чакаме. Да видим какво ще стане. Точно това правехме — наблюдавахме и събирахме проби, — когато тази дама се появи неканена на сцената. — Той кимна към Сюзан. — Тя и приятелите й. Първите човешки обекти на експеримента. Разбира се, малко по-късно теченията отнесоха заразата и до острова, както бяхме предвидили. Перфектният сценарий на една локализирана и контролирана епидемия.
Лиза измърмори:
— А после туристическият кораб им дошъл дюшеш — идеалната възможност да ожънат посятото.
Грей отстъпи назад. Сейчан промълви зад него:
— Сега вече знаеш защо трябваше да ги спра. Грей се обърна да я погледне.
Да, но се беше провалила… всички те се бяха провалили.
