— Какво правиш? — извика отгоре Насър.
— Има дупки! Пробити са в очите, там където би трябвало да са зениците. Нищо чудно да минават през цялата плоча.
Грей погледна нагоре. Слънчевата светлина се лееше през отвора на кулата и след премахването на олтара светлинният сноп стигаше безпрепятствено до скритото долу лице.
Но дали не стигаше и по-надолу?
Покатери се по лицето и легна по корем отгоре му. Опита се да надникне в зеницата на каменната богиня. Затвори другото си око и сви шепи около изпъкналата очна ябълка. Минаха няколко секунди, докато зрението му се адаптира към тъмнината.
Далеч долу, осветена от лъчите, минаващи през другата зеница, се виждаше потрепваща вода. Езеро или вир на дъното на пещера. Грей лесно можеше да си представи захлупеното с купол пространство като вътрешността на черупка. Черупка на костенурка.
— Какво виждаш? — извика Насър.
Грей се превъртя на гръб и погледна нагоре от дъното на кладенеца.
— Там е! Пещерата! Под каменното лице!
Също като олтара горе, богинята пазеше таен вход.
Грей си спомни какво беше казал Вигор за стотиците каменни лица — че според някои символизират бдителност, че са като стражи около тайна сърцевина. Но докато лежеше сега върху едно от тези лица, Грей се сети и за казаното от друг един мъж, думи много по-стари и зловещи — последното изречение от текста на Марко Поло.
Ледени тръпки полазиха по гръбнака му.
„Вратата към Ада се беше отворила в онзи град; но не знам дали изобщо е била затворена“.
Погледна нагоре към разбития олтар и разбра, че знае отговора.
„Била е затворена, Марко“.
Но сега те бяха на път да я отворят отново.
Тук-тукът спря в края на павирано шосе.
Лиза се измъкна от тясната кабинка.
Пътят продължаваше през занемарен каменен площад с разкъртени от корените на гигантски дървета плочи. От другата му страна се издигаше Байон, ограден от гъста джунгла — истински сноп от назъбени кули, покрит с ронещи се каменни лица, нашарен от лишеи, кръстосан от пукнатини.
Туристи се разхождаха лениво по площада и правеха снимки. Двама японци тръгнаха към техния тук-тук явно с намерение да го наемат, след като Лиза и Сюзан слязат. Единият се поклони учтиво на Лиза. После вдигна ръка към храма и заговори на японски.
Лиза поклати глава, че не разбира.
Мъжът се усмихна срамежливо, поклони се повторно и с усилие произнесе на английски:
— Затворено.
„Затворено?“ Лиза помогна на Сюзан да слезе от тук-тука, все така увита от глава до пети в одеялото. Само тъмните й очила се виждаха. И трепереше силно.
Туристът посочи въпросително тук-тука. Очевидно питаше дали таксито вече е свободно. Лиза кимна и поведе Сюзан по неравните каменни плочи. Присви очи и различи някакви мъже в храма — патрулираха по стените, стояха на пост при входовете, оглеждаха се. Всички бяха с маскировъчни униформи и черни барети.
От камбоджанската армия ли бяха?
Сюзан я дръпна напред и упорито тръгна към източната порта. Двама мъже с барети стояха на пост там. С пушки през рамо. Лиза не видя емблеми за принадлежност по униформите им. Онзи вляво приличаше на камбоджанец, а по едната му буза имаше белези като от дълбоки драскотини. Другият беше със същата униформа, но със светъл цвят на кожата — бял мъж с обветрено лице и прорасла четина. Очите и на двамата бяха студени като лед.
Не бяха войници от камбоджанската армия.
Бяха наемници.
— Гилдията — прошепна Лиза, спомнила си казаното от Пейнтър за перипетиите на Грей. „Вече са тук“.
Лиза дръпна Сюзан да я спре, но тя продължи да напира напред.
— Сюзан, не можем да те върнем в ръцете на Гилдията.
„Монк даде живота си, за да те измъкне от тях“.
Гласът на Сюзан излезе приглушен Изпод одеялото, но въпреки това прозвуча решително:
— Нямаме избор… аз трябва да… без лечението всичко ще бъде изгубено… — Поклати енергично глава. — Имаме един-единствен шанс. Лекарството трябва да бъде довършено.
Лиза добре разбираше това. Помнеше предупреждението на Девеш и потвърждението, дадено й от Пейнтър. Заразата вече се разпространяваше. Светът се нуждаеше от лечението, преди заразата да се е превърнала в пандемия. Дори ако единственият начин беше да го предадат в ръцете на Гилдията. С последствията щяха да се оправят по-късно.
И все пак…
— Сигурна ли си, че няма друг начин? — попита тя. Думите на Сюзан тежаха от страх и скръб.
— Какво ли не бих дала да имаше. Дори и така може вече да сме закъснели. — После отстрани нежно ръката на Лиза и тръгна напред, явно решена да продължи и сама, ако трябва.
Лиза тръгна след нея. Тя също нямаше избор.
Наближиха охраняваната порта. Лиза нямаше представа как ще минат през пазачите.
Ала Сюзан очевидно имаше план.
Пусна одеялото и то се свлече в краката й. На ярката дневна светлина Сюзан не изглеждаше по- различно от всеки друг, освен малко по-бледа може би, с тънка до прозирност кожа. Свали очилата и обърна лице право към слънцето.
После тялото й се сгърчи. Лиза си представи как ослепителният заряд се влива в зениците й, втурва се по зрителните нерви и стига до мозъка.
Но явно и това не беше достатъчно.
Сюзан разкъса блузата си и изложи още от кожата си на светлината. Разкопча панталоните си и те се свлякоха безпрепятствено надолу по изтънялото й от болестта тяло. Останала по гащички и сутиен, Сюзан продължи към портата. Пазачите очевидно се смутиха — не знаеха как да реагират на тази полугола жена. Все пак пристъпиха напред да й препречат пътя. Камбоджанецът размаха ръка и излая заповедно:
— Д’тай! Б’пел к’раоуее! Сюзан не му обърна внимание. Продължи да върви напред с намерение да мине между двамата. Другият пазач я сграбчи за ръката и успя да я завърти наполовина. Свъсеното му лице се сгърчи в агония. Той дръпна ръката си като ужилен. Дланта му беше изгорена до месото. От пръстите му закапа кръв, той отскочи назад и се блъсна в стената.
Камбоджанецът свали пушката от рамото си, трескаво я вдигна и насочи дулото към тила на Сюзан, която вече го беше подминала.
— Не! — извика Лиза. Стрелецът хвърли поглед към нея.
— Предаваме се! — каза тя. Пейнтър беше споменал някакво име, когато й разказваше за Грей, но тя не можеше да си го спомни. А после изведнъж се сети. — Заведете ни при Амен Насър!
— Елате да видите! — извика Вигор, неспособен да скрие вълнението си.
Грей стоеше на няколко метра встрани и разглеждаше една от поддържащите колони. Колоните бяха изградени от каменни дискове, дебели по трийсетина сантиметра и широки цял метър. Грей плъзна пръст по една от дълбоките пукнатини.
В центъра на помещението Сейчан и Ковалски стояха до каменното лице и гледаха как сапьорите на
