докато „Морска стрела“ се снижаваше за кацане. Плаващо селце се носеше на известно разстояние от брега, истинско струпване от джонки и къщи-лодки.
Там трябваше да се скрият според указанията на Пейнтър. Рибарското селце беше на трийсет километра от Ангкор. Далеч от опасността.
Лиза посегна да откопчае предпазния си колан, пришпорвана от писъците на Сюзан. Освободи се и залитна към задната седалка.
Сюзан се мяташе трескаво и викаше:
— Закъсняхме! Закъсняхме!
Лиза вдигна противопожарното одеяло, което Сюзан беше избутала на пода, и се опита да я успокои. Беше спала спокойно по целия път дотук. Какво й беше станало изведнъж?
Сюзан я стисна за китката. От допира фините косъмчета по ръката на Лиза се опърлиха.
Лиза дръпна рязко ръката си.
— Сюзан, какво има?
Сюзан седна. Безумието в очите й сякаш понамаля, но тялото й продължаваше да се тресе. Тя преглътна с мъка.
— Трябва да отидем там — повтори Сюзан, сигурно за стотен път.
— Вече кацаме — опита се да я успокои Лиза. „Морска стрела“ наистина се снижаваше.
— Не! — Сюзан посегна отново към нея, но после дръпна ръка, забелязала бурната реакция на Лиза. Пръстите й се свиха и тя мушна ръка под одеялото. Пое си накъсано дъх. Очите й се втренчиха в Лиза. — Много сме далеч, Лиза. Знам как ти звучи това. Само че ни остават броени минути. Десет, най-много петнайсет.
— Остават ни за какво?
Лиза си спомни разговора си с Пейнтър и онова, което й беше казал за раците от остров Рождество, за химически обусловените неврологични промени, предизвикващи маниакално миграционно поведение. При раците. До какво довеждаха същите тези химикали в сложния човешки мозък? Какви други промени бяха настъпили? Можеше ли да се разчита на преценката на Сюзан?
— Ако не отида там… — каза Сюзан и разтърси глава, сякаш се мъчеше да освободи някакъв заседнал спомен. — Отворили са нещо. Усещам слънчевата светлина. Като огнени очи, които ме прогарят. Знам само, че… и го знам с мозъка на костите си… че ако не стигна там навреме, лечение няма да има.
Лиза се поколеба, после хвърли поглед към Райдър. Езерото се приближаваше под тях. Сюзан простена.
— Не съм виновна, че това се случи точно с мен.
Лиза долови мъката в думите й, болката, предизвикана не само от биологичните промени в тялото й. Сюзан беше загубила съпруга си, целият й свят се беше сринал.
Обърна се отново към нея.
Лицето на Сюзан излъчваше смес от емоции — страх, скръб, отчаяние и дълбока самота. Сюзан опря длани една в друга.
— Аз не съм рак. Разбираш това, нали? Разбираше.
Лиза се обърна и извика на Райдър:
— Вдигай нагоре!
— Какво? — Райдър се обърна да я погледне.
Лиза вдигна палец нагоре.
— Няма да кацаме тук! Трябва да се приближим още до руините. — Стана и се придвижи до седалката на помощник-пилота. — Има една река, която минава през град Сием Риеп.
Седна на седалката. Беше проучила картата на района. Градът беше на осем-девет километра оттук. Спомни си думите на Сюзан.
„Десет, най-много петнайсет минути“.
Дали щяха да им стигнат? И собствената й кръв беше пламнала от усещането за неотложност. Минаха няколко секунди, докато си даде сметка за причината. Последните думи на Сюзан.
„Аз не съм рак“.
Сюзан не знаеше нищо за раците от остров Рождество. Лиза не беше говорила с никого за казаното от Пейнтър. Дори на Райдър не беше споменавала. Може би Сюзан беше чула нейните реплики от разговора с Пейнтър, макар по онова време да изглеждаше изпаднала в ступор. Но Лиза не помнеше да е споменавала думата „рак“.
Така или иначе, тя отвори навигационната карта и плъзна трескаво поглед по нея.
Трябваше им място, където да кацнат.
Друго езеро или река…
— Или пък тук — каза тя и придърпа картата по-близо.
— Къде? — попита Райдър, издигна носа на „Морска стрела“ и я насочи високо над езерото.
Лиза премести картата към него и почука с пръст.
— Можеш ли да кацнеш тук? Очите на Райдър се разшириха.
— Ти да не си луда?
Лиза не отговори. Сигурно защото не знаеше какво. Широка усмивка разполови лицето на Райдър.
— Какво пък! Можем да опитаме! — Запален любител на силни изживявания от всякакъв сорт, той се пресегна и я потупа по бедрото. — Харесваш ми, момиче. Онзи твой тип, в Щатите, много ли държиш на него?
Лиза се облегна назад. Когато Пейнтър разбереше какво е направила…
Тя само поклати глава и въздъхна.
— Сър, тези джи пи ес координати, които ми възложихте да следя… Отклоняват се от курса.
Пейнтър се завъртя. Работеха заедно с австралийското звено за антитероризъм и специални спасителни операции. Екипите им бяха пристигнали на остров Пусат преди петнайсет минути и се придвижваха към координатите, дадени му от Лиза. Първоначалните сведения от острова бяха смущаващи. „Господарката на морето“ била в пламъци, покрита с нещо като мрежа от въжета и стоманени кабели и наклонена под близо четиридесет и пет градуса. На борда й се водела жестока престрелка.
Кат седеше от другата му страна и придържаше с две ръце слушалките на главата си. Отказала беше да се прибере у дома. Искаше да разбере със сигурност. Очите й бяха зачервени и подути, но мъката и страхът сякаш изостряха още повече концентрацията й. Надеждата, колкото и да беше малка, я крепеше. Надеждата, че по някакво чудо Монк все пак е оцелял.
— Сър — каза техникът и посочи друг екран. Там имаше карта на централното камбоджанско плато. С голямо езеро в центъра. Малка мигаща точка бележеше движението на „Морска стрела“.
Допреди миг хидропланът обикаляше близо до брега на езерото, а сега се отдалечаваше от него.
— Къде отиват? — попита Пейнтър. Изчака още малко, за да стане ясна траекторията. После продължи с пръст мислената линия. Водеше право към Ангкор. „Какви ги вършат?“ Движение при вратата привлече погледа му. Секретарят му, Брант, влетя в стаята и инвалидният му стол наби спирачки и изскърца пронизително върху балатума.
Директор Кроу, опитах се да се свържа с вас — каза задъхано той. — Но не можах. Реших, че още сте в конферентна връзка с Австралия. Пейнтър кимна. Така беше. Брант грабна лист от факс, който лежеше смачкан в скута му, и го подаде на Пейнтър.
Пейнтър го взе и плъзна бърз поглед по редовете, после го изчете по-внимателно. „Мили Боже…“ Тръгна към вратата, като заобиколи Брант. На прага спря и се обърна. — Кат?
— Върви. Аз ще имам грижата.
Пейнтър хвърли последен поглед на екрана с картата на Камбоджа и малката светлинка, която пълзеше към Ангкор. „Лиза, дано знаеш какво правиш“. Излезе от стаята и хукна към кабинета си. Поне засега Лиза трябваше да разчита само на себе си.
