— Е, можеше да е и по-зле — каза Ковалски. Грей — продължаваше да гледа нагоре — каза:
— Дръжте се здраво.
Лиза вдигна поглед, без да прекъсва периодичния натиск с ръце върху гърдите на Сюзан.
Горната половина на централната храмова кула се виждаше ясно. Каменните лица гледаха надолу към тях. И се тресяха до едно.
— Кулата пада! — предупреди Грей.
Насър избяга с шестима от хората си. Тичаха през вътрешния двор на второто ниво. Всяка стъпка беше истинска агония. Цялото му тяло продължаваше да гори, сякаш онази проклета жена още го стискаше в прегръдките си. В момента обаче си имаше по-неотложна грижа.
Хвърли поглед назад, преди да хлътне зад стената на една галерия.
Централната кула на храма потрепна… а после, сякаш на забавен каданс, се срина навътре в себе си и горната четвърт от височината й изчезна сред трясък и дъжд от отломки — смъртният писък на десетки каменни богини. Облак прах изригна от руината и литна високо в небето.
Шефът на сапьорите го беше предупредил, че зарядът е твърде голям и може да предизвика срутване. Но рискът Пиърс да се измъкне с наградата беше неприемлив за Насър.
Тъкмо се обръщаше, когато зърна още един стълб от прах да се издига като сивкав димен сигнал към небето. Присви очи. Не беше ли това знак за друг изход от подземната пещера?
Грей се задави от прахта. Едва различаваше останалите в тясното пространство на кладенеца. Кулата се беше сринала и бе смазала подземната пещера. Облаци дим и прах блъвнаха навън и се издигнаха през гърлото на кладенеца.
Грей изтри очи и се огледа. Стръмното стълбище беше запушено от камъни. Таванът се беше сринал.
Грей погледна нагоре. Северната стена на кладенеца се беше наклонила опасно навън. Добре, че не се беше сринала отгоре им. Тук-там блокове от градежа стърчаха като зъби на глиган.
Другите също кашляха.
Лиза помогна на Сюзан да седне. Тя притисна юмрук до устата си и продължи да кашля мъчително.
„Добре дошла обратно на белия свят“.
Може пък късметът им най-после да се обръщаше.
Глас отвисоко попари надеждите му.
— Я да видим какво имаме тук? — извика Насър от ръба на кладенеца. — 0, милите ми! Като на тепсия, ако ми позволите да използвам този израз.
Около кладенеца се бяха наредили хората му, с насочени надолу пушки.
Грей се дръпна назад и се блъсна в Ковалски.
— И сега какво, шефе? — попита Ковалски.
Преди Грей да е отговорил, се чу остър телефонен звън. Дойде отгоре, но мелодията му беше позната. Насър бръкна в един от джобовете си и извади телефона на Вигор. Беше го взел от монсеньора, когато ги заловиха в хотела. Бяха ги претърсили основно, преди да седнат на масата за преговори в Бара на слоновете.
Насър погледна дисплея и каза:
— Рейчъл Верона. — Вдигна телефона над кладенеца и се наведе напред. — Племенницата ви, монсеньор. Искате ли да се сбогувате с нея?
Телефонът иззвъня за трети път, после млъкна.
— Е, май няма да стане — каза Насър. — Колко жалко. Грей затвори очи и затаи дъх.
Насър продължи:
— Или пък вие, командир Пиърс. Да набера ли Анишен? Все пак ви обещах да чуете писъците на родителите си, преди да ви убия.
Грей не му обърна внимание. Ръката му се плъзна зад гърба на Ковалски, под дългия му шлифер. Краткото позвъняване от племенницата на Вигор беше уговореният сигнал, с който Пейнтър му съобщаваше, че майка му и баща му са извън опасност.
Или са мъртви.
Така или иначе… извън контрола на Насър.
Пръстите му се свиха около дръжката на пистолета, пъхнат в колана на Ковалски. Едрият мъж насмалко да го извади по-рано, при сергиите, когато го стресна крадливата маймунка. За щастие тогава Грей бе успял да го спре.
Сега Грей измъкна пистолета и го прилепи до бедрото си.
Насър продължи да злорадства:
— А може и да те оставя в неведение за съдбата на родителите ти… да се питаш какво ли ще стане с тях. и това да е последната мисъл, която ще отнесеш в гроба си.
— След теб обаче… — Грей пристъпи напред, вдигна пистолета и стреля два пъти.
Куршумите попаднаха в рамото и в гърдите на Насър. Той политна настрани. После падна в кладенеца, размахал ръце, кръвта му оплиска стените.
Грей продължи да стреля — слепешката — нагоре. Свали още трима, преди другите да избягат. Насър се пльосна на дъното зад него с остър вик и пукане на кости.
Грей продължи да оглежда ръба горе с насочен пистолет.
Деветмилиметровият „Метал Сторм“ беше австралийска направа, великолепно оръжие, произвеждащо множество изстрели за част от секундата. Без подвижни части, изцяло електронен.
— Лиза, вземи телефона на Вигор от Насър! Свържи се с Пейнтър!
Тя се размърда зад него.
Докато се въртеше бавно, вперил поглед в отвора на кладенеца, Грей зърна Насър с периферното си зрение. Той лежеше по гръб, едната му ръка беше затисната под тялото, рамото му най-вероятно бе счупено. На устните му бълбукаше кървава пяна. Но още беше жив. Очите му следяха Грей, пълни с объркване и смут.
„Отнеси въпросите си в гроба, копеле гадно“.
Сякаш чакал тази мълчалива подкана, Насър въздъхна за последно и очите му се оцъклиха.
Сейчан зададе неизречения му въпрос:
— И откъде се взе този пистолет?
— От Пейнтър. Договорихме се още докато бяхме на Ормуз. Искаше да мобилизира местното разузнаване, но аз го спрях. Поисках само една дребна услуга. Пистолет, който да бъде внесен тайно и прикрепен зад казанчето в тоалетната на хотелския бар, преди ние да пристигнем. Знаех, че Насър ще ме наблюдава непрекъснато и едва ли ще се задоволи с един обиск. Ковалски, от друга страна…
Грей само сви рамене и не довърши.
— В бара, да, сещам се — каза Сейчан. — Преди да тръгнем. Ковалски каза, че трябвало да пусне една вода.
— Знаех, че ще ни претърсят преди срещата в бара. Финтът с тоалетната беше единственият начин да се сдобием с оръжие след това. И да остане у нас, докато не разбера, че родителите ми са на сигурно място.
Ковалски изсумтя.
— Това копеле е трябвало да гледа по-внимателно „Кръстникът“.
Лиза извика зад тях:
— Пейнтър се обажда!
Пръстите на Грей се стегнаха около дръжката на пистолета.
— Родителите ми? Какво?…
— Вече попитах. Спасени са. И са добре. Грей издиша продължително. „Слава Богу!“ Изкашля се да
