прочисти гърлото си.
— Кажи на Пейнтър да организира карантина по най-бързия начин, в радиус от десетина километра около руините.
Представи си облака токсични газове, наситени с щама на Юда. Портата беше отворена само за десетина минути, а после бомбата на Насър я беше затворила завинаги. Поне това беше някаква утеха. Ала колко от вируса беше излязъл на свобода?
Погледна Сюзан. Тя седеше сгушена до входа. Ковалски стоеше до нея. Беше ли успяла? Помисли си за малката им група тук, на дъното на кладенеца. Всеки от тях беше дал своя принос. Дано всичко това да не беше напразно.
Лиза се обади отново:
— Вече са вдигнали на крак местните власти.
Грей плъзна поглед по отвора на кладенеца. Войската на Гилдията още обикаляше храма.
— Значи му кажи, че малко помощ ще ни дойде добре. Лиза предаде думите му… после свали телефона.
— Каза, че помощта вече е на път. Каза също да погледнеш нагоре.
Грей вдигна глава. Синьото обедно небе беше нашарено от ястреби с широко разперени крила. Десетки, стотици сякаш, стичащи се от всички посоки. Само че тези ястреби бяха въоръжени с картечници.
Грей посегна за телефона.
Лиза го пъхна в ръката му.
Грей го вдигна до ухото си.
— Нали уж се разбрахме да не включваш местните сили?
— Е, не бих нарекъл въздуха десет хиляди метра над земята „местен“. Освен това аз съм ти шеф. А не обратното.
Грей все така гледаше към небето.
Ударният отряд зави към руините и се разгърна в бойна формация. Всеки войник разполагаше с прикрепен за гърба малък делтаплан, като миниатюрни криле на изтребител, които позволяваха скок от голяма височина.
Спускаха се надолу.
Спирала след спирала.
После, по сигнал, войниците дръпнаха въженцата и крилете им се отделиха в унисон. Миг по-късно се разтвориха парашутите, които трябваше да убият скоростта на падането в последния отрязък от скока. Като участници в грижливо отрепетиран танц, летящите войници свиха обръча около целта.
Явно и други бяха забелязали драматичната им поява. Чу се тропот на ботуши по камък, отдалечаваше се. Грей си представи как наемниците на Гилдията си плюят на петите с надеждата да се разкарат незабелязани от бойното поле.
Но не всички проявиха подобно благоразумие.
От различни посоки се чу стрелба. Единична отначало, после все по-яростна. Престрелката продължи цяла минута. Един парашут се стрелна над кладенеца, войникът стреляше от въздуха. После още един, вдигнал високо крака, готов да кацне сред руините. Още се приземиха наблизо, водени навярно от сигнала на телефона, който Грей държеше в ръката си.
Някакъв мъж се наведе в кладенеца.
Грей едва не го застреля, преди да разпознае униформата.
Военновъздушни сили на САЩ.
— Добре ли сте бе? — извика новодошлият с австралийски акцент, докато разкачваше парашута си.
Лиза избута Вигор, мина напред и извика невярващо:
— Райдър?
Той й се ухили отвисоко.
— Тоя твой мъж… Пейнтър… голяма работа е, да знаеш! Позволи ми да участвам. Е, не е като да пълзиш по метална мрежа в компанията на канибали, а отгоре ти да трещят гръмотевици, но… пак си беше чудничко.
Някой извика.
Райдър вдигна ръка, че е разбрал, после отново погледна в кладенеца.
— Дръжте се! Стълбите идват! — После се дръпна и изчезна от погледа им.
Грей продължи да наблюдава отвора горе за врагове.
Друго не му оставаше.
Е, имаше още едно, последно нещо.
Вдигна отново телефона до ухото си.
— Шефе?
— Да?
— Благодаря ти, че не ме послуша.
— Нали за това съм ти шеф.
19.
Предател
Лиза стоеше до прозореца на стаята си в една частна болница близо до Банкок. Високи стени ограждаха малката двуетажна клиника и пищните й градини с дървета папая, цъфнали лотоси, искрящи фонтани и няколко статуи на Буда, увити в оранжеви роби и обвити от дима на запалените от рано сутринта молитвени пръчици.
Лиза също беше казала молитвите си призори.
Сама.
За Монк.
Прозорецът беше отворен, капаците — отметнати докрай за пръв път от седмица. Карантината им най- после беше свършила. Лиза си пое дълбоко дъх и вдиша аромата на жасмин и портокалови цветове. През стените долитаха мирните шумове на селски живот — мучене на волове, бавният говор на две старици, които минаваха покрай портите, тежката стъпка на влачещ дънер слон; и най-хубавото от всичко — там някъде, жизнерадостен като лъчите на слънцето, се чуваше детски смях.
Живот.
А бяха само на крачка да изгубят всичко това.
— Знаеш ли — каза някой зад нея, — че като стоиш така пред прозореца, слънцето минава право през болничната ти нощница и всичко прозира? Почти нищо не остава за въображението. Не че се оплаквам.
Лиза се обърна с кипнало от радост сърце.
Пейнтър стоеше облегнат на вратата и държеше букет жълти рози — любимите й цветя. Беше с костюм, но без вратовръзка, току-що избръснат и с още влажна от душа коса. Беше хванал малко тен след цяла седмица в тропиците далеч от подземното леговище на Сигма и новият оттенък подчертаваше сините очи и тъмната му коса.
— Мислех, че ще се върнеш чак довечера — каза тя и се дръпна от прозореца.
Той влезе в стаята. За разлика от стерилната атмосфера в повечето болнични заведения, частната клиника предлагаше стаи с луксозна мебелировка. Плюс вази с цветя и дори два малки аквариума, в които плуваха миниатюрни златни рибки във всички оттенъци на оранжевото и червеното.
— Срещата с камбоджанския министър-председател беше отложена за следващата седмица. Ако питат мен, е напълно излишна. Така или иначе, след няколко дни свършва и карантината при храмовия комплекс.
Лиза кимна. Селскостопански самолети бяха разпръснали слаб разтвор на дезинфектант по външния периметър, а руините на Ангкор Ват бяха буквално залети с дезинфектанти. В карантинните лагери се бяха
