нямаше как да вдигне тялото. Тръгна назад, като го влачеше за ръката. Брезентът се мотаеше в краката му и го бавеше. Накрая се принуди да го захвърли, като преди това си пое дъх.
Дъх, който го срина на колене.
Гърдите му се свиха в спазъм, гърлото му пламна.
Все едно беше вдишал огън.
Изправи се и отново тръгна напред, спъваше се, залиташе, влачеше Сюзан, бързаше.
Кожата му гореше, сякаш го налагаха с камшици.
„Няма да успея!“
Огън.
Пламък.
Спъна се и пак падна на колене.
„Не!“
А после пак се изправи… но не сам.
— Държа те — каза тя в ухото му.
Сейчан.
Беше провряла ръка под мишниците му и го влачеше напред. Върховете на ботушите му изстъргаха по камъка.
Изграчи безсилно към Сейчан и пак се закашля.
Но тя го разбра, макар думите така и да не бяха излезли от устата му.
— Ковалски има грижата.
— Тук съм, шефе — каза зад него бившият моряк. — Голям спринт беше, признавам ти го. Е, падна на три крачки от финала, но нали затова са приятелите.
Докато кретаха на прибежки покрай езерото, встрани от бурята в центъра, Грей постепенно възвърна зрението си. Краката му спряха да се подгъват.
Въпреки това нямаше да се справи без помощта на Сейчан, която поемаше наполовина тежестта му.
— Благодаря ти — прошепна той в ухото й.
Бузата й беше покрита с мехури, едното й око — затворено от голям оток.
— Хайде просто да се махнем оттук — каза тя. Май беше повече раздразнена, отколкото облекчена.
— Права си, маце — додаде Ковалски.
Грей хвърли поглед назад към езерото. Нещо полетя надолу през дупката в тавана и увисна като стръв на въдица. Залюля се, после се успокои.
Голяма и очевидно тежка торба.
— Бомба… — прошепна Грей.
— Какво?! — невярващо попита Ковалски.
— Бомба — повтори Грей по-силно.
Явно Насър още не беше приключил с тях.
— А, не… — Ковалски ускори крачка и намести Сюзан на рамото си. — Защо някой все се опитва да ме гръмне, по дяволите!
Откъм подземната камера се чуха викове и отекнаха в тесния проход на стълбището.
Лиза искаше да се върне долу. Изоставила беше другите на произвола на съдбата, но трябваше да помогне и на Вигор.
— Продължавай да въртиш! — изпъшка той. Пот се стичаше по лицето му. Хвърли поглед към стълбите, после отново погледна Лиза. — По виковете им съдя, че ще е добре да побързаме.
Двамата се мъчеха да развият огромен бронзов болт. Върху голямата му колкото чиния глава беше изобразено разпятие. Болтът сякаш нямаше край — благодарение на усилията им вече стърчеше с шейсетина сантиметра от каменната арка над вратата.
Още колко трябваше да въртят, за Бога?
Удвоиха усилията си.
Задъхан и без да спира, Вигор цитира края на вдълбания надпис:
— „И ето, стана голям трус: защото Ангел Господен слезе от небето, пристъпи, отвали камъка от вратата гробна и седеше върху него“. Най-напред се опитах да отместя някак самата врата, но бързо се отказах. После се сетих за последното изречение. „И нека я отвори само онзи, който е силен в своята вяра.“ Което очевидно сочи към разпятието. Трябваше да се сетя още отначало.
Бърз тропот на крака отекна откъм стълбите. Ковалски изкрещя:
— Бомба… вратата… бързо!
— Не е от приказливите драгият Ковалски.
Още едно завъртане и болтът изпадна от гнездото си. Тежестта му ги свари неподготвени и го изтърваха на пода.
Ковалски нахлу като природна стихия, метнал Сюзан през рамо. Тя висеше безжизнено. Той видя, че вратата още е затворена, и кресна:
— Що не сте я отворили бе? К’во правихте досега?
— Вас чакахме — каза Вигор и натисна каменната плоча.
Освободена от задържащия я болт, вратата се наклони назад и падна с трясък. Обля ги поток от дневна светлина, още по-силна заради отражението си в каменните стени. Лиза прекрачи прага слепешката заедно с Вигор и отскочи встрани да направи път на Ковалски.
Ковалски се приведе, за да не закачи горния праг с товара си, и измърмори недоволно:
— Сейчан нали каза, че е опитала с бутане. Да й имам пилешките ръчички.
Лиза примижа на ярката светлина и се огледа. Намираха се на дъното на дълбок каменен кладенец, широк десетина стъпки. Гладките стени се издигаха над тях колкото двуетажна сграда. Нямаше начин да се измъкнат.
Ковалски смъкна Сюзан до вратата.
— Докторке, май не диша, като гледам.
Подсетена за дълга си, Лиза клекна до пациентката си. Беше се нагледала на предостатъчно смърт за един ден. Потърси пулс. Не намери. Но не смяташе да се отказва толкова лесно.
— Някой да ми помогне — извика тя.
Грей и Сейчан тъкмо влизаха през вратата, като се крепяха един друг.
— Лиза… мъртва е — каза Грей.
— Не. Няма да я дам без борба.
— Аз ще ти помогна — тихо каза Сейчан.
Закуцука към нея и Лиза видя кръвта, която се процеждаше през блузата и панталоните й — прясна кръв. Сейчан проследи погледа й.
— Нищо ми няма.
Грей ги предупреди да не вдигат шум, в случай че наблизо има от хората на Насър. Накара ги и да се дръпнат встрани от вратата. Лицето и ръцете му бяха покрити с мехури от изгаряне. Бялото на очите му беше кървавочервено.
От другата страна на входа Лиза правеше сърдечен масаж, а Сейчан — дишане уста в уста. Вигор стоеше до тях, притворил очи в молитва, и току правеше кръстния знак над Сюзан.
— Дано това да не е последното й причастие — прошепна Лиза, без да прекъсва сърдечния масаж.
Вигор поклати глава.
— Просто се молех за…
Бомбата избухна с оглушителен гръм и земята под краката им се разтресе. Вонлив нагорещен въздух блъвна през отвора от пещерата.
Лиза се приведе над Сюзан.
Горещата вълна се ливна нагоре по шахтата на кладенеца и въздухът се изчисти.
