Лиза също го знаеше. Очите й бяха зачервени и сълзяха — както от щипещия въздух, така и от страх за Сюзан. На Сюзан нямаше избор. Te също. Тръгнаха към арката в другия край на пещерата. Подскачаща светлинка проби сумрака — Сейчан тичаше към тях. Сама. Къде беше Вигор?
Нов трясък се чу откъм тавана. Грей се сви инстинктивно. Очакваше ново свличане. Оказа се нещо още по-лошо.
Каменната запушалка се отдели от тавана и дъжд от скални парчета се изсипа във водите на езерото. Слънцето си проби окончателно път. Голямо парче от долната част на каменния лик се срина в езерото и вдигна висока вълна, която заля Сюзан. Нови парчета, големи и малки, се забиваха във водата като снаряди.
Откъм горната кухина се чуха победни викове.
Грей чу Насър да вика:
— Трябва да са някъде долу!
Ала Насър не беше най-непосредствената опасност в момента.
Обедното слънце изливаше безпрепятствено светлината си върху езерото като масло в огън. Наближило и без това критичната си маса, сега то се превърна във врящ казан с могъщи гейзери от газ и вода.
Токсичната експлозия беше започнала.
Никога нямаше да стигнат до стълбището.
Грей наби спирачки и хукна назад, повлече и Лиза и Ковалски. Изкрещя на Сейчан:
— Залегни! Веднага!
После се хвърли на земята, като дръпна Лиза и Ковалски да последват примера му. Пресегна се към захвърления брезент, с който бяха пренесли Сюзан, и го заметна над тримата с надеждата да задържи малко въздух отдолу.
— Затиснете краищата му колкото можете! — нареди на останалите.
После чу пукота на вряща вода, бясна, алчна, съскаща… а сетне дълбок басов плисък, сякаш цялото езеро бе подскочило метър нагоре и после се беше изляло обратно. Вода плисна по глезените му, после се отля.
Въздухът под брезента се превърна в течен огън.
Тримата се сгушиха един в друг, кашляха, давеха се, не можеха да си поемат дъх.
— Сюзан — изграчи накрая Лиза.
Сюзан изпищя.
Не просто с дробовете си или с вибрациите на гласните си струни. Писъкът изригна от сърцевината на съществото й.
Агонията беше нечовешка и безкрайна. Мозъкът й, все така настроен от слънчевата светлина, продължаваше да регистрира подробно всяко усещане. Лишена от милостта на забвението, тя поемаше всеки детайл в пълната му мощ — попарените си дробове, изгорените си очи, свличащата се кожа. Гореше отвътре навън и писъкът й стигаше до небесата.
Но имаше ли кой да я чуе?
И когато изхвърли всичко от себе си навън, най-сетне откри покоя.
Срина се върху камъка.
Сърцето й се сви още веднъж, доизцеди последните останки от съществото й.
После — нищо.
— Какво стана със Сюзан? — изграчи отново Лиза.
Грей надзърна под брезента, извил болезнено врат да погледне към каменния нос. Езерото все така вреше, подпалено от яркото слънце. Въздухът над него трептеше, наситен с миазми.
Ала основната маса от газове се издигаше в спирала към отвора, нагоре през шахтата в централната кула на Байон.
Това беше и единствената причина още да са живи.
Ако пещерата беше запечатана както в началото…
Не всички от групичката им бяха извадили този късмет. Сюзан лежеше просната по гръб на каменния нос, неподвижна като статуя. Грей не можа да прецени дали диша. Едва различаваше силуета й през ярката слънчева светлина.
И тогава осъзна друго.
Само върхът на тясната каменна издатина попадаше в обсега на слънчевия сноп.
Сюзан лежеше в сянка… и вече не светеше. Сиянието й беше угаснало като духната свещ.
Но какво означаваше това?
Откъм изпълнения с токсичния излив на езерото храм горе се чуха крясъци. Чу се и трясък от падащи камъни. Разяждащият газ беше отслабил допълнително деликатното равновесие на каменните плочи.
— Трябва да се махнем от пещерата — каза Грей.
— Ами Сюзан? — попита Лиза.
— Можем само да се надяваме, че е изпълнила предназначението си, така, както тя вярваше, че трябва да стане. — Грей се сви от нов пристъп на кашлица. Сега всички имаха нужда от лечението. Вдигна поглед към Ковалски. — Заведи Лиза при стълбището.
— Няма нужда да ми го повтаряш, шефе.
Лиза стисна китката му, докато той се изправяше внимателно, за да не размести брезента над главите им.
— Ти какво ще правиш?
— Трябва да отида за Сюзан.
Лиза надигна брезента да погледне… и побърза да сложи ръка на устата си. Езерото все още клокочеше и плюеше газ.
— Грей, няма начин да успееш.
— Налага се.
— Но тя не помръдва. Взривът ускори излива и тя, изглежда, още не е била готова да го поеме.
Грей си спомни разказа на Марко Поло — как по принуда се превърнали в канибали, пили от кръвта и яли от месото на друг човек, за да оцелеят.
— Мисля, че няма значение дали е жива, или мъртва. Нужно ни е тялото й.
При тези коравосърдечни думи Лиза се сви, но не каза нищо.
— Ще ми трябва брезентът — каза Грей. Ковалски кимна и стисна Лиза над лакътя.
— Нямаш проблем. За мен остава момичето.
Грей се дръпна настрани, докато брезентът не увисна около тялото му. Той уви стегнато главата си, като остави само тесен процеп, през който да вижда. Чу Ковалски и Лиза да се отдалечават на бегом.
Нов трясък на сринала се скала в кухината горе.
Като сигнален пистолет за начало на състезание.
Привел ниско глава, Грей хукна към скалния нос.
Трийсет метра.
Нищо работа.
Натам и обратно.
На крачки от брега Грей влетя в булото от токсични миазми. Задържа дъха си. Въпреки това беше като удар в огнена стена. Сякаш някой лисна вряла вода в очите му. Полезрението му се стесни до малка точка, и тя размазана от изобилните сълзи. Очите му на практика бяха безполезни, така че Грей стисна клепачи, затвори процепа в брезента и хукна слепешката, като броеше наум крачките.
Стигна до трийсет и рискува да надзърне за миг. Посрещна го гледка от преизподнята.
Ала през раздиращата болка в очите си Грей зърна белееща се, безжизнена ръка. Само на крачка. Пристъпи, наведе се и я хвана. За щастие, ръката вече не светеше, нито изгаряше при допир. Ала Грей
