раздразнителност.
Ускори крачка. Беше обиколил цялата градина — пълен кръг около клиниката. Не искаше изненади.
Планирал го беше цели три дни, а сега се налагаше да ускори графика. Портата на клиниката се появи пред него.
Беше им позволено да излизат, но само в границите на селото.
Грей мина пред висок жив плет и се натъкна на малка ниша, частен олтар с дебел Буда, увит в червена коприна. Няколко молитвени пръчици се валяха на земята пред статуята, но в момента димът идваше от друг източник.
Ковалски се беше облегнал на статуята с длан върху каменната глава. Извади пурата от устата си и издуха дълга струя дим.
— Жестоко… — изпъшка доволно.
— Откъде взе… о, няма значение. — Грей протегна ръка. — Намери ли онова, за което те помолих?
Ковалски загаси пурата си в рамото на статуята. Дори Грей потръпна от това небрежно светотатство.
— Намерих, ама за какво ти е всичко това? — попита Ковалски и извади увит в хартия пакет иззад гърба си. — Подкупих сестрата, докато ме миеше с гъба. Е, сестрата беше мъж, вярно. Трябва да забранят на мъже да стават медицински сестри, противоестествено е. Така или иначе, онзи се оказа пич и успя да ти намери каквото искаше.
Грей взе пакета и тръгна да си ходи. Ковалски скръсти ръце и свъси разочаровано вежди, даже въздъхна тежко-тежко. Грей се обърна.
— Какво има?
Ковалски отвори уста… и я затвори.
— Какво? — настоя Грей. Ковалски размаха ръце във въздуха.
— Първо… ами, през цялото време не гръмнах дори веднъж. Нито с пушка, нито с пищов, нито дори с водно пистолетче! Така де, все едно пак ме бяха пратили да охранявам някоя тъпотия във Вашингтон. Толкова се старах, а какво получих — игли в задника.
Грей само го гледаше немигащо. Това беше най-дългата реч, излизала досега от устата на Ковалски. Явно въпросът наистина го вълнуваше.
— Просто казвам, че… — изломоти Ковалски и изведнъж се смути.
Грей въздъхна.
— Ела с мен. — Обърна се и тръгна към портата. Наистина беше задължен на якия охранител.
Ковалски го настигна.
— Къде отиваме?
Грей го поведе към портата. Постовите им кимнаха. Грей пъхна пакета под мишница и извади портфейла си. Измъкна една банкнота и я даде на Ковалски, докато излизаха навън.
— И какво да я правя тая десетачка? — попита бившият моряк.
Грей направи още няколко крачки напред и посочи група селяни, които се трудеха край пътя. Трудеха се в тайландски стил. Четирима мъже и двете им товарни животни.
— Виж… слонове — каза Грей.
Ковалски погледна към черния път, погледна към десетачката в ръката си, после пак към слоновете. Ухили се широко. Тръгна напред, после се обърна към Грей, направи върховно усилие да изрази благодарността си, не успя и пое отново към целта си.
— О, да, пази се, слонче, че идвам… — Вдигна ръка и извика: — Хей, вие! Със слоновете!
Грей се обърна и хлътна през портата. „Горкият слон“.
Вигор си почиваше в леглото. Очилата за четене бяха кацнали на носа му. На нощното шкафче бяха натрупани книги, които скриваха изцяло гледката към купата със златни рибки. От другата страна на леглото беше струпал принтирани статии — за ангелската писменост, Марко Поло, историята на кхмерите, руините на Ангкор.
В момента препрочиташе за четвърти път един доклад, за който Грей беше споменал — статия в списание „Сайънс“ от 1994 — та за проучване върху връзката между човешките езици и ДНК кода.
„Удивително…“ Движение при вратата на стаята привлече вниманието му. Вигор вдигна очи и видя Грей.
— Пиърс! — извика го.
Грей спря на вратата, погледна си часовника, после подаде глава през прага.
— Да, монсеньор?
Вигор се учуди от тази проява на официалност. По някаква причина Грей беше на тръни. Махна му да влезе.
— Ела за минутка.
— Точно с толкова разполагам — минутка — каза Грей и влезе. — Как си?
— Добре. — Вигор махна енергично с ръка. — Чета и препрочитам тази статия, за която ми спомена. Нямах представа, че само три процента от генома ни са активни. Че цели деветдесет и седем процента са баласт и празни кодове. Прекараш ли обаче тези деветдесет и седем процента през криптографска програма, се появява език. Невероятно. — Вигор свали очилата си. — Грей, представяш ли си какво щеше да е, ако разбирахме този език?
Грей кимна и каза:
— Някои неща сигурно ще си останат недостъпни завинаги.
Вигор смръщи чело.
— Е, точно с това категорично не съм съгласен. Бог нямаше да ни даде толкова големи мозъци, ако не е искал да ги използваме. Родени сме да задаваме въпроси, да търсим отговори, да се стремим към все по- пълно разбиране на вселената, както външната, така и вътрешната.
Грей си погледна отново часовника, дискретно, само очите му се сведоха за миг към китката — явно не искаше да е груб.
Вигор реши, че няма смисъл да го тормози повече. Грей очевидно си имаше работа.
— Ще карам по същество. Помниш ли, когато бяхме в подземието под Байон и ти споменах, че ангелската азбука — вероятната писмена форма на този незнаен генетичен език — може да е Словото Божие, което картографира нещо значимо вътре в нас, нещо може би скрито в тези деветдесет и седем процента генетичен код, които всички смятат за излишен баласт. Ами ако не е просто баласт? Ами ако сме зърнали за миг това значимо нещо?
— Какво имаш предвид?
— Сюзан. Може би нейната трансформация е била намек за истинския превод на ангелския език?
Вигор видя съмнението по лицето на Пиърс и вдигна ръка.
— Днес говорих с Лиза. Според нея мозъкът на Сюзан е бил активиран до пълния си капацитет от енергиите на бактерията при прекия досег със слънчевата светлина и спящите иначе участъци от човешкия мозък са се събудили. Интересно, нали, че едва нищожна част от генетичния ни код е активна, а в същото време използваме съвсем малка част от мозъците си. Не ти ли се струва странно това съвпадение?
Грей сви рамене.
— Май да. Вигор продължи:
— Ами ако ангелският език картографира пълния ни потенциал, онзи, който още е скрит във всички нас и чака да бъде разбуден? Според Битие Бог ни е създал по свой образ и подобие. Ами ако този образ тепърва трябва да се разкрие, ако е погребан в спящи участъци на мозъка ни, ако е скрит в ангелския език на баластната ни ДНК? Онези плетеници от ангелски символи по стените на подземната пещера, които светят в тъмното… може би авторът им се е опитвал да разгадае същия този потенциал. Самият ти спомена, че изглеждат незавършени, че има липсващи участъци.
— Това е така — призна Грей. — Предположенията ти са интересни и си струва да бъдат проучени, но не съм сигурен, че някога ще разберем истината. Сюзан се върна към нормалното си състояние, а от Пейнтър разбрах, че екипите са успели да пробият път до подземната пещера в Байон. Някои от стените са
