Тя вдигна отново юмрук.
— Знаех, че си с течна телесна броня. Не се ли запита защо и аз бях с такава? Разочароваш ме, Грей.
Юмрукът й се спусна като парен чук и главата му отново отхвръкна назад. После Сейчан стисна с два пръста основата на носа му, сякаш се чудеше дали да не го счупи.
— Ами антраксната бомба — попита той. — Във Форт Детрик?
— Вече беше стерилизирана. Обезвредена. Планът ми беше да улича създателя й.
— Но… кураторът във Венеция? — изпъшка той. — Убила си го хладнокръвно.
Тя заби нокти в лявата му буза и я раздра.
— Ако не го бях убила, Насър щеше да изтреби цялото му семейство. Него, жена му и дъщеря му.
Грей я погледна, примижал от болка. Сейчан имаше отговор за всичко.
Тя вдигна ръка, измерваше разстоянието до носа му.
— И няма да спра… не и след цели пет години работа, не и сега, когато съм на крачка да разбера кой ръководи Гилдията.
Замахна, но този път Грей хвана китката й.
Тя се наведе напред, отпусна цялата си тежест върху гърдите му.
— Сейчан…
Тя го погледна. Мускулите й бяха напрегнати, очите й горяха, сякаш я измъчваше силна болка. Погледите им се срещнаха. Тя го гледаше изпитателно, сякаш търсеше нещо. Май не го намери. За миг в очите й се мярна разочарование. Съжаление също… и самота може би. После всичко изчезна.
Удари го с другия си лакът, право в ухото, и пред очите му затанцува рой звезди. Грей пусна ръката й. Тя се дръпна и стана.
— Това ще свърши работа — измърмори и се обърна.
Отиде при дрехите, които й беше донесъл, смъкна болничната роба и бързо облече униформата на медицинска сестра, включително копринения шал, който трябваше да скрие заздравяващите рани по лицето й. През цялото време остана с гръб към Грей.
— Сейчан?
Вече облечена, тя не каза нито дума, а тръгна към вратата. Дори не се обърна, само го помоли за едно последно нещо. Помоли го тихо, сякаш му хвърляше спасително въже.
— Довери ми се, Грей. Ей тоничко дори. Поне това съм си заслужила.
И преди да е отговорил, излезе. Вратата се затвори.
„Довери ми се…“
Бог да му е на помощ, но наистина й вярваше.
Надигна се в леглото. Лицето му пулсираше, едното му око беше започнало да отича.
Минаха петнайсет минути. Достатъчно, за да се е измъкнала от клиниката.
Най-накрая Пейнтър отвори вратата и влезе.
— Чу ли всичко? — попита Грей.
— Да, микрофончето е от най-чувствителните.
— Дали казва истината?
Пейнтър се намръщи и погледна към вратата.
— Сейчан е изпечена лъжкиня.
— Няма как да не е. Иначе не би оцеляла в Гилдията. Пейнтър го откопча.
— Така или иначе, пасивният датчик, който имплантирахме в корема й по време на операцията, ще ни позволи да следим движенията й.
— А ако от Гилдията разберат?
— Направен е от пластмасов полимер, който не се вижда на рентгенова снимка. Няма как да го засекат.
„Освен ако не й разпорят корема“. Грей се изправи.
— Това не е редно. Знаеш го.
— Правителството се съгласи да я пуснем на свобода само при това условие.
Грей си спомни очите й, вперени в него.
Две неща знаеше със сигурност.
Че не го беше излъгала.
И че дори сега не беше свободна.
ЕПИЛОГ
— Свършили са страхотна работа — каза Грей.
Баща му плъзна напоения с течен восък парцал по капака на любимия си форд тъндърбърд. Бяха освободили колата от полицейския гараж за веществени доказателства и я бяха докарали тук с влекач. Пейнтър беше уредил да я реставрират в най-добрата работилница за класически модели на територията на щата. Баща му си я беше прибрал миналата седмица, но сега Грей я виждаше за пръв път.
Баща му отстъпи крачка назад, с ръце на кръста. Облечен беше с омазнена тениска и шорти до коленете, фукаше се с новия си крак — още един подарък от Сигма, създадена в АИОП и изключително реалистична на вид протеза. Ала не протезата притесняваше баща му в момента.
— Грей, какво мислиш за тези нови тасове? Май не са толкова хубави като предишните, а?
Грей заобиколи автомобила и застана до баща си. Лично той не виждаше никаква разлика.
— Прав си — каза. — Не струват.
— Хммм — измърмори баща му. — Затова пък са без пари. Този твой Пейнтър се оказа много щедър тип.
Грей започваше да се досеща накъде отива разговорът.
— Татко…
— С майка ти си поговорихме надълго и нашироко — каза баща му, все така загледан в тасовете. — Смятаме, че не трябва да напускаш Сигма.
Грей се почеса по главата. Оставката беше в джоба му. Когато се върна от Камбоджа, завари баща си в болница, с белези от тазер по гърдите. Ръката на майка му беше в шина заради пукната кост на китката. Най-зле му подейства насиненото й око.
И всичко това заради него.
Едва не си изтърва нервите в болницата.
Каква сигурност можеше да предложи на родителите си, ако останеше в Сигма? От Гилдията знаеха кой е и къде да намерят семейството му. Единственият начин да ги опази беше да напусне Сигма. Пейнтър се опита да го убеди, че Гилдията няма да се занимава повече с тях. Възмездието и отмъщението не беше в стила й. А при нова мисия Пейнтър лично щял да има грижата родителите му да бъдат прибрани на сигурно място, преди Грей да потегли.
Само че някои мисии ти се стоварваха със сто километра в час на входната алея.
Тях нямаше как да предвидиш.
— Грей — настоя баща му, — това, с което се занимаваш, е важно. Не бива тревогите ти за нас да те спират.
— Татко…
Баща му вдигна ръка.
— Казах каквото имах да казвам. Ти сам ще решиш. Аз трябва да реша дали тези тасове ми харесват, или не.
Грей понечи да се обърне.
Баща му посегна, стисна го за рамото и го дръпна към себе си за кратка прегръдка. После побърза да го бутне назад.
