— Иди да видиш какво прегаря майка ти за закуска. Грей тръгна към задната врата и на прага се сблъска с майка си.
— А, Грей. Тъкмо говорих с Кат по телефона. Каза, че си щял да ходиш у тях тази сутрин.
— Преди да отида в службата, да. Събрах някои неща на Монк, на верандата са. Татко ми позволи да взема форда, за да помогна на Кат следобед.
— Знам, че погребението е чак след два дни, но имам тук едни кексчета. Ще ти дам да й занесеш.
— Кексчета? — подозрително попита Грей.
— Не се тревожи. Купих ги от пекарната. А, приготвила съм и някои играчки за Пенелопе. Намерих едно страхотно гащеризонче със слончета и…
Той продължи да кима: знаеше, че рано или късно майка му ще млъкне.
— Кат държи ли се? — попита накрая тя. Грей поклати глава.
— В общи линии.
„В общи линии — не“.
Майка му въздъхна.
— Ще ида да загъна кексчетата. Когато я видях за последен път, беше тънка като вейка милата.
Малко по-късно майка му му тикна в ръцете хартиен пазарски плик, натъпкан с кексчета. Грей тръгна към предната веранда. Беше струпал там няколко картонени кутии. В тях беше прибрано всичко от шкафчето на Монк в офисите на Сигма, както и някои неща, които бяха останали в апартамента на Грей.
Имаше и една кутия, която Грей трябваше да занесе в погребалния дом. Райдър Блънт, милиардерът, беше пратил протезата на Монк — наложило се да среже подпората на крилото, за да я извади. Кат отказа да я погледне дори. И Грей не я винеше. Но беше помолила да я сложат в празния ковчег, който щяха да спуснат в гроба в националното гробище „Арлингтън“. Разбрали се бяха всеки да донесе по нещо, което да сложи в ковчега. Нещо за спомен от Монк.
Грей беше намерил копие от любимия му филм. Монк го беше забравил в апартамента му след една „киновечер“ с много пица и пуканки. „Звукът на музиката“. Монк знаеше всички текстове наизуст, пееше заедно с актьорите и подрусваше Пенелопе на коляно. Монк имаше най-голямото сърце на света.
И щеше да бъде страхотен баща.
Грей отиде при люлката на верандата. Извади от джоба си молбата за напускане — сгънат на четири лист, вече поомачкан. Опита се да го изглади с пръсти. Добри би било да поговори с Монк за решението си.
Седеше и размишляваше… и чу нещо да дращи сред кутиите.
Тукашните катерици не знаеха що е страх. 0, по дяволите, кексчетата…
Стана и отиде при кутиите. Само че звукът не идваше от плика с кексчетата. Той смръщи вежди. Размести кутиите, докато не намери онази, от която идваше дращенето.
„Какво е това, по дяволите?“
Махна капака.
Не само за протезата и колата на баща му се беше погрижил Пейнтър. Заяви, че не иска ръката на Монк да бъде погребана в този й вид — цялата обгоряла. Затова беше поръчал да я възстановят напълно. И сега лъскавата чисто нова протеза почиваше в легло от стиропор.
Само дето един от пръстите стържеше по стиропора.
Грей вдигна ръката. Показалецът се размърда енергично във въздуха. Грей усети как го полазват студени тръпки. Ами ако Кат беше видяла това?
Сигурно някоя от Жичките даваше на късо.
Грей остави протезата на стола до себе си. Пръстът продължи да почуква по дървената седалка. Грей обърна с отвращение гръб. Извади телефона си с намерението да каже това-онова на нещастника, който не си беше свършил работата като хората.
Но докато набираше номера на централното командване, слухът му продължи да следи почукването сякаш напук. И изведнъж Грей долови познат модел.
Морзовата азбука.
Познат му до болка сигнал за беда.
„S.O.S.“
Грей втренчи поглед в ръката.
Невъзможно.
— Монк?!
Сюзан Тунис се катереше по стръмното ждрело в обраслата с гъста джунгла планина, искрящият водопад се лееше на метри от нея. Мъгла от фини водни пръски висеше във въздуха и отразяваше слънцето във всички цветове на дъгата. Ядосан гибон изкряска негодуващо към нея, увиснал на една ръка от дебела лиана, черното му лице бе обточено със сива козина.
Сюзан продължи напред, движеше се целенасочено през гората. Планината Кардамом беше на границата между Камбоджа и Тайланд и представляваше почти непроходим терен от гъсти гори и недостъпни върхове. На четвъртия ден от началото на експедицията си тук, докато лежеше в хамака си под мрежа срещу комари, Сюзан мярна представител на застрашения от изчезване индокитайски тигър, с набито тяло и дебели черти. Животното се движеше безшумно между дърветата и от време на време издаваше ниско гърлено ръмжене.
Освен него не беше видяла нищо по-голямо от кряскащия гибон преди миг.
И никакви хора, разбира се.
Заради непристъпния терен преди време планината се беше превърнала в последно убежище на партизанските отряди на червените кхмери. И до днес съществуваше сериозен риск заради стотиците необезвредени пехотни мини.
Ала вече от два дни Сюзан се движеше из места, където дори кхмерите едва ли бяха стъпвали.
Стигна до билото и тръгна покрай потока през обрасло с гора плато. Няколко дребни силуета хлътнаха във водата напред.
„Батагур баска“.
Азиатски сладководни костенурки. Един от най-застрашените животински видове на планетата.
Познат също като Кралска костенурка, почитана като пазител на боговете.
Тук те си бяха създали свой дом.
Сюзан подмина гнездата и дупките им в калта и стигна до първите глинени съдове — цилиндрични, високи близо метър, покрити с лишеи и детайлни релефни изображения. Древни погребални урни. В тях се пазеха костите на крале и кралици. Срещаха се из цялата планина и ги смятаха за свещени.
Ала никой не идваше точно тук, на това най-древно от всички място.
Сюзан се отдалечи от брега на рекичката и пое през гробището. Урните постепенно оредяха, гората свърши пред напукана скална стена.
Сюзан знаеше къде трябва да дойде, знаеше го от мига, в който доктор Къмингс я върна към живота в онзи кладенец. Получила беше нещо повече от лечението, което да спаси света — но не беше казала на никого.
Не му беше времето.
Стигна скалната стена и кривна към широка половин метър пукнатина в основата й — с форма на светкавица. Смъкна раницата си и се промуши с рамо напред през отвора. Придвижваше се на малки крачки, все по-навътре и по-навътре. Слънчевата светлина зад нея отслабваше.
Скоро я обгърна мрак.
Сюзан протегна предпазливо ръка напред. Сияен огън, призован отвътре, облиза пръстите й и обхвана ръката й до рамото. Тя вдигна ръка като факла.
Още една тайна, която беше запазила за себе си.
Но далеч не най-важната.
Осветила пътя си, Сюзан продължи в сърцето на планината.
