Райдър изпсува, стиснал със зъби пурата си.
Анри беше прав, осъзна Лиза. Много бавно, като стрелките на часовник, гледката към горящия град се измести с няколко градуса.
— Извеждат кораба в открито море — каза Милър. Линдхолм стисна юмрук до гърдите си.
Същият страх стегна и сърцето на Лиза. Близостта на сушата й беше внушавала някаква степен на сигурност. А ето че й отнемаха дори тази дребна утеха. Дишането й се учести, а въздух не й стигаше. Все някой щеше да разбере какво е станало и да организира разследване. Самата тя трябваше да се обади на Пейнтър след няма и три часа. И когато не му се обадеше…
Скоростта им се увеличи, когато огромният кораб превъзмогна инерцията си и пое към открито море.
Лиза си погледна часовника, после се обърна към Райдър.
— Господин Блънт, каква е максималната скорост на кораба?
Той загаси пурата си в пепелника.
— Стандартът за най-добрите кораби от този клас е четиридесет възела. Което значи, че са адски бързи.
— А „Господарката“? — попита тя. Райдър потупа обичливо стената до себе си.
— „Господарката“ е моята гордост. Двигатели немско производство, монокорпусна конструкция. Способна е да вдигне четиридесет и седем възела.
Лиза пресметна наум. Ако не се обадеше след три часа, колко още време щеше да мине, преди Пейнтър да реши, че нещо не е наред? Още час или повече? Едва ли. Пейнтър не би чакал и минута след уреченото време.
— Три часа — промърмори тя под нос. Но дали и тогава нямаше да е твърде късно? Обърна се към Райдър. — Има ли карта тук?
Райдър посочи и тръгна да й покаже.
— Има глобус. В библиотечната ниша.
Заведе я при една ниша с тикови лавици от пода до тавана. В средата на нишата имаше голям глобус. Лиза се наведе и го завъртя, докато не откри Индонезийските острови. Пресметна наум и измери с пръсти.
— След три часа ще сме някъде в лабиринта на Индонезийските острови.
Покрай по-големите острови Ява и Суматра гравитираха хиляди атоли и малки островчета. Над осемнайсет хиляди, пръснати на площ колкото Съединените щати. С изключение на основните градове Джакарта и Сингапур в технологично отношение регионът беше на ниво каменна ера. На някои от островите по външния периметър още имаше канибали. Ако човек искаше да скрие голям кораб, по-добро място нямаше да намери.
— Няма как да откраднат цял кораб, за Бога! — възкликна Линдхолм, който ги беше последвал в библиотечната ниша. — Ами сателитите? Не можеш да скриеш нещо толкова голямо.
— Не подценявай похитителите ни — каза Анри. — За да ни намерят, първо трябва да знаят, че сме изчезнали.
Прав беше, разбира се. Ако се съдеше по скоростта, с която беше осъществено нападението, и по съучастието на ключови членове на корабния екипаж, операцията явно бе планирана грижливо. Някой бе знаел какво става на остров Рождество много преди за това да научи останалият свят. Лиза се сети за пациента в изолационното отделение, неизвестния с разлагащата плътта бактерия. Бяха го намерили да се скита из острова преди пет седмици.
Дали и информацията на похитителите им датираше оттогава?
Раздвижване при двойната врата на апартамента привлече вниманието им. Появиха се двама мъже. Напред вървеше водачът на пиратите, онзи с татуираното лице.
Другият мъж, висок непознат, мина пред него. Свали широкополата си шапка и я подаде на една жена, която се появи иззад рамото на татуирания. После продължи напред. Ве облечен като за градинско увеселение, със свободен бял ленен костюм. Прошарената му коса беше дълга почти до раменете. Смуглата кожа и близко разположените очи говореха за индийски или пакистански произход.
Приближи се до групата учени, като потракваше по пода с тънко бастунче, от което очевидно нямаше друга нужда, освен като аксесоар към тоалета. Очите му блестяха с крайно неподходяща за случая жизнерадост.
— Намаште — поздрави ги той на хинди и кимна леко. — Благодаря, че откликнахте на поканата ми.
Спря и се обърна към собственика на кораба.
— Сър Райдър, оценявам гостоприемството ви. Позволете да отбележа, че корабът ви е прекрасен. Ще направим всичко възможно да ви го върнем непокътнат.
Райдър само изръмжа, измерваше с поглед непознатия. Мъжът се обърна и огледа учените.
— За нас е чест да потеглим на това велико начинание в компанията на едни от най-добрите експерти от Световната здравна организация.
Лиза забеляза как Анри сбърчва вежди в знак на тревога побъркване.
Непознатият спря погледа си и върху Лиза.
— Разбира се, не бива да забравяме и нашата колежка от американските тайни служби. Сигма Форс, ако не греша, нали?
Лиза го зяпна сащисана. Откъде знаеше…?! Мъжът я удостои с лек поклон, не подигравателно, а по- скоро кавалерски.
— Съжалявам, че партньорът ви не успя да се присъедини към нас. Уви, изглежда, го е сполетяла неприятна злополука, докато се опитвахме да го доведем. Нещо, свързано с местен вид раци. Така и не разбрахме подробностите. Самите ние изгубихме няколко души при тази злополучна мисия. Само един от екипа се прибра жив.
На Лиза й причерня.
„Монк…“ Някой сложи утешително ръка на рамото й. Райдър Блънт. После милиардерът дръпна ръката си и се обърна към непознатия.
— Кой сте вие, по дяволите?
— А, да. Моля да ме извините. — Мъжът вдигна ръка и се представи официално: — Доктор Девеш Патанджали, главен изпълнителен директор, ресор придобиване на биотехнологии, Гилдията.
Въпреки силната си тревога за Монк Лиза усети как стомахът й се свива на топка при тази поредна лоша новина. Пейнтър й беше разказвал за Гилдията… и за кървавата жътва, която оставяше след себе си тази терористична организация.
Мъжът тракна с бастунчето си по пода, някак окончателно.
— Уви, боя се, че нямаме време за повече биографични справки. Чака ни много работа, преди да стигнем пристанището утре сутрин.
— Каква работа? — успя да попита Лиза, надмогнала за миг скръбта си.
Той я изгледа с вдигната вежда.
— Мила моя, с общи усилия ние с вас трябва да спасим света.
Монк затисна здраво устата на мъжа. Изкуствените пръсти на другата му ръка се стегнаха около гърлото, точно под челюстта, притиснаха каротидната артерия и прекъснаха притока на кръв към мозъка. Мъжът се дърпаше, но с тази си ръка Монк можеше да чупи орехи. Изчака, докато краката на онзи омекнат… и го пусна внимателно на пода.
После го натика в малък килер за екипировка.
Точно тогава усети вибрацията под краката си и чу напева на корабните двигатели. Изправи се. „Господарката на морето“ се движеше. Беше се промъкнал на борда точно навреме.
След като джетът му експлодира, Монк се изкатери по веригата на една от стабилизиращите котви от другата страна на кораба. Кислородните бутилки потънаха към дъното на океана. Веригата се оказа достатъчно близо до една от прикачените към корпуса спасителни лодки и Монк се прехвърли в нея, а оттам
