индийка да влезе. — Сигурен съм, че доктор Къмингс и доктор Барнхарт ще искат да чуят онова, което имам да им кажа. Колкото до Сурина, тя ще остане с мен.
Махна на Лиза и Анри да влязат.
Девеш влезе след тях и понечи да затвори вратата, но в последния миг спря и се обърна към маорския водач.
— А, да. Още нещо, Ракао. Бъди така добър да събереш децата. Онези, които избрах. Благодаря ти предварително.
И затвори вратата, но не преди Лиза да мерне лицето на татуирания, което потъмня от прилив на кръв. Татуировката изпъкна по-силно като неразгадаема географска карта върху кожата му.
Ключалката щракна и Девеш се приближи до бюрото.
Всъщност бяха две съединени бюра, едното явно преместено от друга каюта. На плотовете им имаше три плазмени монитора, свързани към два компютъра последно поколение. Te бяха и единствените нови попълнения към интериора, състоящ се от тикова гарнитура с лице към плъзгащите се остъклени врати и балкона със сенник отвън.
Сурина приседна на едно от канапетата, на ръба на страничната му облегалка, сгъна се само в коленете като някоя кукла Барби. И макар в движението да имаше голяма доза показна скромност, Лиза долови сила и заплаха под лъскавото лустро — в съсредоточения поглед и в плавния контрол като на японска гейша, но най-вече в двата кинжала, прибрани в кании на глезените, които лъснаха изпод сарито и, когато тя седна.
Лиза побърза да отклони поглед. Зад бюрото имаше отворена врата към спалнята. До леглото бяха оставени два големи куфара. Това, изглежда, беше личната каюта на Девеш Патанджали. Защо ги беше довел точно тук?
Девеш натисна няколко бутона да събуди компютрите и Лиза се съсредоточи върху действията му. Трите монитора плиснаха сиянието си в мрачната стая.
— Доктор Барнхарт… или Анри, ако позволите? — Девеш го погледна въпросително.
Токсикологът само сви рамене. Девеш продължи:
— Анри, трябва да те поздравя за преценката ти относно истинската заплаха, скрита под булото на токсичното отравяне. Нашите учени работиха седмици, за да стигнат до отговора, който ти откри за по- малко от двайсет и четири часа.
Лиза усети как кожата и изстива. „Седмици“. Значи похитителите им бяха знаели за заплахата много преди кризата да се разрази в пълните си мащаби. Какво общо имаше всичко това с Гилдията?
— Не толкова похвална, уви, беше тревогата, която вдигна чак до високите етажи във Вашингтон. Наложи се да съкратим сроковете си… и да импровизираме. Да се възползваме например от наличния тук научен талант, който да включим към усилията на собствените си учени. Но така да е. Трябва да действаме бързо, иначе всяка надежда е изгубена.
— Надежда за какво? — попита най-накрая Лиза.
— Позволете да ви покажа, мила моя. — Девеш посочи един от двата стола и я покани с кимване да седне.
Лиза остана права, но Патанджали, изглежда, не се засегна от ината й, може би защото беше зает да пише по клавиатурата. На централния монитор се появи видеоматериал. Микроскопски запис на гърчещи се вериги от пръчковидни бактерии.
— Доколко сте запознати с антракса? — попита Девеш, като хвърли поглед към тях.
Лиза изтръпна.
Анри отговори от името на двамата:
— Bacillus anthracis. Засяга най-вече преживните животни. Крави, кози, овце. Но спорите му могат да заразят и хора. Често с летален изход.
Беше клинична преценка, лишена от излишни емоции. Ала Лиза забеляза напрежението, вдървило гърба на токсиколога.
Девеш кимна.
— Различни видове бацили живеят в почвата по целия свят. В по-голямата си част са напълно безвредни. Този организъм тук например. Bacillus cereus.
На екрана се появи микроскопски образ на единична бактерия. Пръчковидна с тънка мембранна стена; ДНК нишките в центъра й бяха оцветени, за да се различават по-ясно.
— Като други членове на своя вид, и това миниатюрно създание обитава градините и нивите по целия свят. Храни се с микроорганизми и хранителни вещества в почвата. И не вреди на нищо, по-голямо от амеба. Виж, брат му, Bacillus anthracis… — Девеш кликна с мишката и отстрани се появи изображение на втора бактерия, която изглеждаше идентична с първата. — Това е организмът, който причинява антракс — продължи той, — една от най-смъртоносните бактерии на нашата планета. Която има един и същи генетичен код с миролюбивата си сестричка градинарка. — Девеш посочи оцветените ДНК спирали в двете клетки. — Ген след ген, почти стопроцентова идентичност. Така че защо едната убива, а другата — не? — попита Девеш и хвърли поглед през рамо към Лиза и Анри.
Лиза поклати глава. Анри също не каза нищо.
Девеш кимна, сякаш доволен от тяхната сдържаност. Обърна се, зададе команда от клавиатурата и бактерията на антракса зае целия екран. ДНК нишките приковаваха погледа. Вътре в цитоплазмата на вътрешната клетка, отделно от основната ДНК, плаваха два съвършени пръстена от генетичен материал, като две миниатюрни очи, втренчени в тях.
— Плазмиди — каза Анри. Така се наричаха пръстените. Лиза сбърчи вежди в опит да разбуди стари знания. Успя да си спомни единствено, че плазмидите са пръстеновидни ДНК нишки извън основната хромозомна ДНК. Тези свободно плаващи частици генетичен код се срещаха само при бактериите. Ролята им все още не беше проучена добре. Девеш продължи:
— Тези два плазмида — пХ01 и пХ02 — са виновниците за превръщането на обикновените бацили в масови убийци. Премахнете тези два пръстена и антраксът моментално се превръща в безвреден организъм, който си живурка доволно в градините ни. Вкарайте същите тези плазмиди в който и да е дружелюбен бацил и гадинката се превръща в убиец.
Девеш отново се обърна към тях.
— Питам ви, откъде са дошли тези допълнителни и смъртоносни късчета генетичен код?
Лиза отговори, заинтригувана въпреки всичко:
— Бактериите не си ли обменят директно плазмиди?
— Безспорно. Но аз имах предвид друго — как бактериите са се сдобили с тези чужди участъци генетичен материал първоначално? Какъв е първичният им източник?
Анри се размърда и се приближи да разгледа образа върху монитора.
— Еволюционният произход на плазмидите си остава загадка, но според съвременната теория бактериите са се сдобили с тях посредством вируси. И по-конкретно чрез бактериофагите, вид вируси, които нападат единствено бактерии — Именно! — Девеш отново обърна поглед към екрана. Теорията гласи, че на някакъв етап в далечното минало сл лен бактериофаг е нападнал миролюбив бацил, заразил го е с тази смъртоносна двойка плазмиди и така е създал нова заплаха за биосферата, превръщайки една сладка градинска гадинка в чудовище.
Девеш затрака бързо по клавиатурата и микроскопските изображения изчезнаха от екрана.
— И антраксът не е единствената бактерия, заразена по този начин. Бактерията, причиняваща черната чума Yersinia pestis… нейната патогенност също се активира от плазмид.
Лиза започна да схваща картинката и по гърба й плъзнаха ледени тръпки. Всичките тези приказки за трансформирани бактерии я подсетиха за пациентите на кораба. Момичето с гърчове, причинени от оцетна бактерия; жената с холерийна дизентерия, причинена от бактерия в киселото мляко; неизвестният пациент с разяден от кожна бактерия крак…
— Да не би да твърдите, че и тук се случва нещо такова? изломоти тя. — Бактериални трансформации?
Девеш кимна.
— Именно. Нещо се е издигнало отново от дълбините на морето, нещо, което е способно да направи всички бактерии смъртоносни.
