Лиза стоеше заедно с другите трима учени в президентския апартамент на кораба. Униформен стюард беше налял малцово уиски в редичка кристални чаши върху сребърен поднос. Етикетът на бутилката й беше познат — рядка реколта шейсетгодишно уиски „Макалан“. Ръцете на стюарда трепереха толкова силно, че част от скъпата напитка се изля в подноса.
Нервността му сигурно се дължеше на двамата маскирани стрелци с автомати, които стояха на пост до двойната врата на апартамента. Френският прозорец в другия край на стаята водеше към балкон, толкова голям, че можеше да побере училищен автобус. Там също имаше въоръжен пост.
Самата стая беше луксозно обзаведена с мебели от тиково дърво и кожена гарнитура. Вази с типичните за острова миниатюрни рози добавяха своя щрих към обстановката, а от скрити колони долитаха тихите звуци на Моцартова соната. Учените се бяха скупчили в средата на стаята. На пръв поглед всичко приличаше на университетско коктейлно парти.
Ако не беше страхът, изопнал лицата им.
Лиза и Анри Барнхарт се бяха подчинили на заповедта да се явят на корабния мостик. Как иначе? Там завариха ръководителя на екипа от СЗО доктор Линдхолм, който бършеше кръвта от носа си. Очевидно някой го беше ударил в лицето. Бенджамин Милър, специалистът по инфекциозни болести, пристигна малко след тях.
Посрещна ги предводителят на пиратите — огромен мъж. Приличаше на щангист тежка категория, с изпъкнали мускули и дебели, жестоки ръце. Беше с кафеникава униформа и камуфлажни панталони, натикани във високи до коляното черни ботуши. Късо подстриганата му коса беше с цвета на мокра кал, кожата му беше като лъскав бронз, с изключение на татуировката в черно и зелено, която пресичаше лявата половина на лицето му. Татуировката беше в познатия под името „Моко“ маорски стил — цялата завъртулки с преплетени линии.
Беше им наредил да дойдат тук, в президентския апартамент, и да чакат.
Лиза нямаше нищо против да се махне от мостика. Там явно се беше водила битка, ако се съдеше по надупчените от куршуми прозорци и оборудване. А на пода имаше дълга и широка кървава ивица, като от влачен за краката мъртвец.
В президентския апартамент завариха още един пленник. Не друг, а Райдър Блънт, собственикът на луксозния туристически кораб. Сега той се приближи до стюарда и подхвана няколко от кристалните чаши между пръстите на едната си ръка. Облечен с дънки и спортна риза, Блънт беше като по-млада и избелена от слънцето версия на Шон Конъри. Приближи се до групичката учени и им връчи по една чаша.
— Струва ми се, че топлинката на това чудесно уиски ще е от полза за всички ни — каза той, без да вади димящата пура от устата си. — Ако не друго, ще ни отпусне малко душата. А в най-лошия случай поне ще намалим най-добрите ми запаси, преди тези главорези да са ги открили.
Като повечето, и Лиза знаеше историята на Райдър. Четирийсет и осем годишният австралиец беше спечелил богатството си по време на компютърния бум, разработвайки кодиращ софтуер за сваляне на материали със защитени авторски права. След това беше вложил печалбата си в серия изключително успешни сделки с недвижими имоти и в търговски начинания, сред тях и този кораб. Райдър никога не се беше женил и си беше спечелил репутацията на безразсъден приключенец — плуваше с големите бели акули, караше ски из разни пущинаци, където никога не е имало писти, скачаше с въже от високи сгради в Куала Лумпур и Хонконг. Едновременно с това се славеше със своята щедрост и участието си в множество благотворителни каузи.
Затова и никой не се учуди, че е отстъпил охотно кораба си, за да помогне в овладяването на настоящата криза. Макар че в момента сигурно съжаляваше за щедростта си.
Райдър предложи чаша и на Лиза. Тя поклати глава.
— Не се обиждай, маце — изръмжа й той, все така протегнал кристалната чаша към нея. — Скоро може и да нямаш друга такава възможност.
Лиза взе чашата, най-вече за да не влиза в излишен спор. Димът от пурата на милиардера й влизаше в очите. Тя отпи от кехлибарената течност с надеждата Блънт да я остави на мира. Огнената мекота на уискито се плъзна към стомаха й като топла милувка. Лиза, издиша продължително. Алкохолът сякаш наистина поотпусна нервите й.
След като раздаде чашите, милиардерът се отпусна на един стол близо до тях, подпря лакти на коленете си и запуфка с пурата, като хвърляше отровни погледи на въоръжените пазачи.
До нея Анри най-после зададе въпроса, който измъчваше всички:
— Какво искат от нас тези пирати?
Линдхолм изсумтя. Очите му бяха кръвясали и вече подпухваха от удара в лицето.
— Заложници. — Хвърли поглед към милиардера.
— В случая със сър Райдър може би — съгласи се Анри с тих глас, използваше титлата на произведения в рицар милиардер. — Но ние останалите? Общата ни стойност не би надхвърлила дребните в портфейла му.
Лиза размаха ръка да прогони дима от лицето си.
— По някаква причина искаха да съберат на едно място водещите учени. Но как са разбрали кого да повикат?
— Сигурно са получили списък с пасажерите от корабния екипаж — намусено каза Линдхолм и пак хвърли поглед към Райдър. — Нищо чудно, че някои от екипажа му са били в сговор с пиратите.
Райдър го чу и промърмори под нос:
— И ако разбера кои са, ще ги провеся от мачтите.
— Не, чакайте… ако са искали да съберат водещите учени, защо не повикаха и доктор Граф? — попита Бенджамин Милър. Имаше предвид океанолога, който беше излязъл с Монк да съберат проби. — Или вашия партньор доктор Кокалис? Защо повикаха нас, но не и тях?
Милър отпи от чашата си и сбърчи нос от силното питие. Оксфордският възпитаник и специалист по бактериология беше симпатичен мъж, с гъста кестенява коса и зелени очи Едва ли надхвърляше метър и шейсет, а заради прегърбените рамене и лошата стойка, придобити навярно от десетилетията, прекарани над микроскопа, изглеждаше още по нисък.
— Доктор Милър има право — каза Анри. — Защо не извикаха и тях?
— Може би са знаели, че не са на кораба — каза Линдхолм.
— Или вече са ги заловили — каза Милър и хвърли извинителен поглед на Лиза. — Или убили.
Гърдите й се стегнаха от тревога. Надявала се беше, че Монк е избегнал капана и търси начин да повика помощ, но си даваше сметка, че шансовете са минимални. Монк трябваше да се е върнал много преди началото на нападението.
Анри поклати глава и пресуши чашата си на един дъх.
— Не знаем какво се е случило с тях и няма смисъл да гадаем. Но ако похитителите ни са знаели, че Кокалис и Граф са на терен, значи си имаме работа с нещо повече от операция за вземане на заложници.
— Но какво друго може да искат? — попита Милър. Тътен на приближаващ хеликоптер привлече погледите им към отворените балконски врати. Звукът беше твърде силен за малкия „Еврокоптер“, осигурявал въздушна подкрепа на морската битка. Учените тръгнаха вкупом към балкона. Райдър издуха огромен облак дим, стана и тръгна след тях.
Свеж бриз подухна откъм морето, наситен с миризма на сол и едва доловим горчив привкус на химикали, спомен от токсичния разлив или пък от горящите петна мазут, нашарили водната повърхност. Недалеч от кораба катерът на австралийската брегова охрана още димеше, полегнал на една страна и потънал наполовина.
Сив хеликоптер военен модел — с два ротора, в предната и в задната част — мина над кораба. Направи вираж над водата, разпръсквайки дима, после пое към града, където също се виждаха пламъците на пожари. Направи бърз кръг над крайбрежната ивица и свърна обратно, явно доволен от видяното. Набра скорост назад към кораба и се изгуби от поглед. Ако се съдеше по посоката на рева му, беше заходил към площадката за кацане на най-горната палуба.
Пулсът на роторите се забави и след малко утихна.
Чак сега Лиза усети друг един звук. Лека вибрация погъделичка стъпалата й през подметките.
— Движим се — каза Анри.
