после утихваше. Пожарни коли изливаха тонове вода върху поразения периметър.
Лиза прошепна в ухото му:
— Знам, че си зает. Ще ти се обадя пак след дванайсет часа, както е по план.
— Добре. Иди да поспиш. Залезът там сигурно е страхотен.
— Така е. Аз… ще ми се и ти да беше тук, за да му се порадваме заедно.
— И на мен. Но скоро пак ще се видим. Сега обаче си имам други грижи на главата.
На екрана телевизионен хеликоптер се спусна ниско да улови за сутрешните новини останките от обезопасената квартира. Вече бяха съобщили заключенията на противопожарните инспектори. Следи от гуми в задния двор вече ги бяха отвели до изоставен форд тъндърбърд, същия, с който Грей беше пристигнал преди няколко часа. И с който очевидно беше поел не по улиците, а право през парка. Къде беше отишъл след това обаче? До този момент нямаше и помен нито от Грей, нито от родителите му, нито от ранената агентка на Гилдията.
„Къде са се покрили?“ — Аз също имам работа тук — каза Лиза.
— Имаш ли нужда от нещо? — Не…
Пейнтър долови колебанието в гласа й.
— Лиза? Какво има?
— Нищо. — Прозвуча някак троснато. — Май просто съм уморена. Знаеш каква ставам по това време на месеца.
Секретарят му Брант се появи с количката си в кабинета му, стиснал купчинка факсове. Пейнтър мерна логото на изпращача върху най-горния лист. Полицейско управление Вашингтон. Поредният доклад от претърсването на местните болници. Пейнтър взе листата от Брант и каза на Лиза:
— Гледай да си починеш тогава. — Очите му се плъзнаха по печатните редове. — Пази се и не забравяй плажното масло. Иначе ще приличам на някой призрак до твоя островитянски тен.
— Добре. — Гласът й съвсем беше спаднал. Сателитната връзка на кораба очевидно се нуждаеше от още настройки. Въпреки това Пейнтър долови разочарованието в гласа й. И на него му беше домъчняло.
— Ще се видим скоро — завърши той. — А след половин ден ще се чуем пак. Сега върви да поспиш.
Връзката прекъсна. Пейнтър извади слушалката от ухото си и седна зад бюрото. Дръпна пред себе си купчинката доклади. Първо щеше да ги прегледа, а после щеше да звънне на Дженингс с добрата новина.
Ако не друго, поне една от кризите се беше оказала фалшива.
Лиза остави телефонната слушалка. Сърцето й блъскаше като полудяло. Връзката беше прекъсната по знак на Девеш Патанджали. Той стоеше при вратата на ултрамодерния комуникационен център на кораба, опрял се с две ръце на бастуна си.
Поклати глава разочаровано.
Стомахът на Лиза се сви. Разбрал ли беше какво се беше опитала да направи? Стана от мястото до радиста. Един от пазачите я стисна веднага над лакътя.
— А трябваше само да следвате сценария, доктор Къмингс — каза Девеш с глас, натежал от раздразнение. — Простичка молба с надлежно обяснени ви последствия. Паника смрази кръвта й.
— Аз… следвах сценария. Не казах нищо подозрително. Пейнтър мисли, че всичко е наред. Точно както искахте.
— Да. И слава Богу. Но не си мислете, че опитът ви да му дадете сигнал ми е убягнал.
„О, Господи…“ Беше си пробвала късмета по време на телефонния разговор. Девеш не би могъл да знае, че…
— Не разбирам какво…
— „Знаеш каква ставам по това време на месеца“ — цитира думите й Девеш. Обърна се и излезе в коридора. — Истината е, че цикълът ви е свършил преди десет дни, доктор Къмингс.
Ледени тръпки полазиха по гърба й.
— Разполагам с пълното ви досие, доктор Къмингс. Което изчетох внимателно, а паметта ми е изключителна. Фотографска. Съветвам ви да не ме подценявате втори път.
Пазачът я изведе грубо от стаята.
Докато се препъваше след него, Лиза реши, че беше адски глупаво да подава тайни реплики на Пейнтър, колкото и да бяха завоалирани.
„Ама и аз ги надробих едни“.
В коридора ги чакаха други ключови пленници — доктор Линдхолм, Райдър Блънт и един австралийски капитан в окървавена униформа. Всички вече бяха провели подобни на нейния телефонни разговори и бяха уверили отсрещната страна, че всичко е наред и че ситуацията на острова е под контрол; изиграли бяха своята роля в сценария и бяха осигурили на похитителите допълнително време, в което да увеличат разстоянието между кораба и острова, преди някой Да е усетил миризмата на гнило.
Но в коридора имаше и други. Четири деца се бяха скупчили в дъното му. Момчета и момичета. На възраст от шест до десет години. Едно за всеки, влязъл в свързочната. Животът на всяко от децата зависеше от тяхното съдействие. На Лиза се беше паднало осемгодишно момиченце с големи бадемови очи, което седеше ужасено на пода, притиснало колене към гърдите си. Братчето й, две години по-голямо, я беше прегърнало през раменете.
Маорският водач на пиратите се приближи към детето с пистолет в ръка.
Девеш пристъпи до него и се обърна към групата на учените с ръка на кръста.
— Всички вие бяхте предупредени, че ако се отклоните от предварителния сценарий или се опитате да предадете тайно съобщение, постъпката ви ще има последствия. Но тъй като това е първата грешка на доктор Къмингс, аз ще проявя снизхождение.
— Моля ви — промълви Лиза. Причерняваше й при мисълта, че детето може да умре заради нея. Преди малко, в свързочната, беше действала инстинктивно. И глупаво.
Девеш спря погледа си върху нея.
— Доктор Къмингс, давам ви възможност да изберете друго дете, което да умре вместо това момиченце.
Сърцето й прескочи един удар и сякаш сиря окончателно.
— Аз не съм жесток човек, водя се единствено от практически съображения. Това е урок, който всички трябва да приемете сериозно. — Махна към Лиза. — Изберете дете.
Лиза поклати глава.
— Не мога…
— Изберете или ще наредя да ги застрелят всичките. Запомнете, мисията ни е прекалено важна и трудна, за да търпим неподчинение, дори и най-дребното.
По знак от татуирания си водач пазачът я затегли напред.
— Изберете дете, доктор Къмингс.
Лиза плъзна поглед по лицата на четирите деца. Гърлото й се беше свило така, че едва си поемаше дъх. Нито едно от децата не знаеше английски, но изглежда, бяха разчели нещо по лицето й, доловили бяха агонията й и това ги изплаши още повече. Нови сълзи потекоха по бузките им и те се свиха по-близо едно до друго.
Лиза улови погледа на Девеш и го удари на молба.
— Моля ви, доктор Патанджали. Грешката беше моя. Накажете мен.
— Струва ми се, че точно това правя. — Впери студен поглед в нея. — Изберете дете.
Лиза отново сведе поглед към четирите лица. Не можете да избере нито момиченцето, нито братчето му. Нямаше избор. Вдигна ръка и посочи друго от момчетата, най-голямото в групата, дете на десетина години.
„Прости ми, Господи!“ — Добре. Ракао, знаеш какво да правиш. Маорският стрелец пристъпи към
