Щамът на Юда

Нищо чудно вече да го бе правил, като си помисли човек.

Преди да се издигне до префект на ватиканските архиви, Вигор беше служил на Светия престол като библейски археолог. Тази му длъжност улесняваше и другата му служба в полза на Ватикана. Службата на шпионин. В качеството си на археолог, Вигор беше пътувал по целия свят, ватиканските пълномощия му бяха отваряли много врати, а събраната информация пътуваше обратно към Светия престол.

Случило се беше така, че Вигор бе помогнал и на Сигма.

А сега отново имаха нужда от помощта му.

Вигор се отпусна на стола с дълбока въздишка. Сервитьорът се върна и остави пред него димяща чаша чай.

Вигор му благодари на турски.

Ковалски се размърда на стола си, когато сервитьорът си тръгна — местеше поглед между гърба му и празната чашка пред себе си. После се изгърби и изруга тихо по повод лошото обслужване.

— Командир Пиърс. Сейчан — започна Вигор. — Благодаря, че откликнахте на молбата ми. Също и вие, моряк Джо Ковалски. Радвам се да се запознаем.

Размениха си още няколко любезности в същия дух. Вигор спомена предпазливо племенницата си Рейчъл. Темата беше неудобна. Рейчъл и Грей бяха скъсали по взаимно съгласие, но Вигор открай време имаше специално отношение към племенницата си. Не че тя се нуждаеше от защитата му. Справяше се добре като лейтенант в италианската Карабинерска служба, дори й бяха повишили заплатата, както стана ясно.

Въпреки това Грей въздъхна с облекчение, когато Сейчан смени темата.

— Монсеньор Верона, защо ни повикахте чак тук, в Истанбул?

Вигор вдигна ръка в знак да замълчи, отпи от чая си, после остави внимателно чашата на масата.

— Да, ще стигнем и до това. Ала има две неща, за които бих искал да се разберем от самото начало. Първо, където и да ни отведе тази история, аз идвам с вас — заяви той и погледна решително Грей, после и Сейчан. — Второ, но не по важност, искам да знам какво общо има всичко това с нашия прочут венециански мореплавател Марко Поло.

Сейчан се стресна.

— Ами вие как… не съм споменавала нищо за Марко Поло, нали?

Преди Вигор да е отговорил, сервитьорът се върна. Ковалски го погледна обнадеждено и се ококори, когато сервитьорът остави пред него цяло шише ракия.

— Поръчах ви половин литър — обясни Вигор. Ковалски се пресегна и го стисна над лакътя.

— Падре, току-що си спечелихте вечната ми признателност.

Грей се обърна към Сейчан.

— Е, та какво общо има всичко това с Марко Поло?

Полунощ

Вашингтон

Черното БМВ излезе от Дюпон Съркъл и пое по по-тъмните улици. Фаровете му чертаеха синкава пътека по обточеното с брястове авеню. Редиците жилищни сгради надвисваха от двете страни па улицата я превръщаха в градски каньон.

Но този тук нямаше нищо общо с каньоните в родината на Насър, където бродеха само диви кози, а пещерите и тунелите приютяваха номадските афгански племена. Макар че неговият истински дом не беше и там. Баща му беше напуснал Кайро, когато Насър беше на осем години, и го беше завел в Афганистан след освобождението му от руските военни сили, за да се присъедини към онези, които се стремяха към един по- чист ислям. Беше взел и по-малките деца — брата и сестрата на Насър. Нямаха избор. Преди да заминат, баща му удуши майка им с шалчето от училищната униформа на Насър. Майка му не искаше да напусне Египет, не искаше да изчезне завинаги под бурката, която оставаше открити единствено очите на афганистанските жени. Беше си позволила да възрази и това й беше струвало живота.

Децата трябваше да гледат, коленичили в послушание, как очите на майка им се изцъклят, как езикът й се подува, Как тя умира, наказана от бащината им ръка.

Урок, който Насър научи добре. Да е безчувствен. Във всичко.

Фаровете плъзнаха покрай един завой. Седнал на мястото до шофьора, Насър махна към средата на пресечката.

— Спри там.

Шофьорът — счупеният му нос беше превързан след неуспешното отвличане — отби към бордюра. Насър се изви към задната седалка. Двама души седяха близо един до друг.

Анишен, облечена изцяло в черно, почти се сливаше с кожената тапицерия. Качулка криеше бръснатия й череп. Очите й грееха в мрака. Беше прехвърлила ръка през раменете на другия пътник и го притискаше почти интимно.

Нещастникът още стенеше въпреки запушената си уста. По гърлото и едната страна на лицето му чернееше кръв. Ръцете му бяха вързани и натикани между коленете. Държеше дясното си ухо в шепи. Насър беше открил името му в един органайзер.

Лекар.

— Това ли е мястото? — попита Насър.

Мъжът кимна енергично, после отново стисна очи.

Насър плъзна поглед към фоайето на сградата. Бюро с портиер. Охранителна камера над бронираните стъклени врати. Пълна програма. Насър прокара палец по ръба на електронната карта-ключ, която пътникът им бе така добър да му предостави.

След цял ден безрезултатно лутане Насър най-после беше хванал дирята на американеца и предателката. Предната нощ беше претърсил малката къща в Такома Парк. В гаража намери потрошения мотор на Сейчан, но с това находките му се изчерпаха. Нямаше и помен от обелиска — освен отчупено парче египетски мрамор на входната алея.

Виж, вътре в къщата, Аллах му се усмихна.

Защото намери един органайзер.

С имената на неколцина лекари.

Беше загубил цял ден, докато открие сред тях онзи, който му трябваше.

Извърна се отново към задната седалка.

— Благодаря ви, доктор Корин. Осигурихте ми нужното средство за давление.

Нямаше нужда да дава знак на Анишен. Ножът й се плъзна между ребрата на мъжа и разпори сърцето му. Насър я беше научил на този мосадски прийом. Самият той го беше използвал само веднъж.

Докато баща му се молеше коленичил.

Не беше детска жажда за мъст. Само правосъдие.

Насър отвори вратата на колата. Беше задължен на баща си, пък макар й само за урока, предаден нагледно на осемгодишното момче, коленичило пред трупа на удушената си майка.

Урок, който щеше да му послужи и тази нощ.

Да е безчувствен. Във всичко.

Излезе от колата и отвори задната врата. Анишен се измъкна от седалката сред мекия шум на търкаща се кожа, великолепна в италианското си яке от телешки бокс и тъмните велурени дрехи, които не отстъпваха по елегантност на собствения му марков костюм. По нея нямаше и капчица кръв — поредното доказателство за майсторлъка й. Той я прегърна през кръста и затвори вратата.

Анишен се облегна на него.

— Нощта едва започва — прошепна тя с доволна въздишка.

Насър я притегли още по-близо. Приличаха на влюбени, които се връщат от късна вечеря в ресторант.

Лятната нощ още беше задушна, но във фоайето на сградата работеше климатик. Вратите се отвориха безшумно, след като картата на доктор Корин мина през четеца. Портиерът вдигна поглед от бюрото си.

Насър му кимна на път към асансьорите. Анишен допринесе със звънлив смях, сгушена до него и очевидно изгаряща от нетърпение да стигнат до апартамента си. Ръката й се плъзна към кобура на кръста