от прясна вода и да поправим два от корабите. Прехвърлихме се на брега с лодки и веднага забелязахме изобилието от птици и преплетената с дебели лиани гора. Осоленото месо и плодовете ни също бяха на привършване. Тръгнахме с четиридесет и двама от мъжете на Великия хан, въоръжени с копия и лъкове — понеже околните острови бяха населени с голи идолопоклонници, които ядяха човешка плът, тази многобройна охрана ни се стори разумна.
Вигор продължи да чете, разпознал специфичния ритъм и архаичния високопарен стил на „Книгата“. Дали наистина го беше писал самият Марко Поло? Ако да, то пред тях стоеше текст, виждан от малцина. Вигор копнееше да прочете оригинала, защото не се доверяваше изцяло на превода и най-вече защото искаше да се потопи в оригиналния текст, да се почувства още по-близо до прочутия древен мореплавател.
Продължи да чете:
Подминахме един завой на реката и един от ханските мъже извика и посочи стръмната снага на друг връх, който стърчеше на двайсетина мили във вътрешността на острова, дълбоко в сърцето на гората. Ала не беше възвишение, нито планински връх. Беше кула на някаква величествена постройка. Скоро различихме и други кули, скрити наполовина в мъглата. Понеже ни предстояха десет дни, докато поправят корабите, а ханските мъже искаха да хванат колкото се може повече птици и диви животни, с които да попълнят запасите ни от прясно месо, се отправихме към кулите с намерението да открием техните строители, да разберем кой е този незнаен и невиждан народ.
След първата страница Вигор осезаемо долови зад разказа на мореплавателя зловещо и нарастващо напрежение. Марко Поло описваше с прости думи как птиците и зверовете се умълчали и гората постепенно притихнала. Марко и ловците продължили дълбоко в сърцето на джунглата по пътечка, „отъпкана от тези незнайни строители“.
Най-накрая, почти привечер, Марко и хората му стигнали до каменен град.
Гората се разтвори и пред нас се откри велик град с множество кули, всяка покрита с издяланите ликове на идоли. Що за сатанински магия са владеели тези хора, не ще разбера никога; ала Бог в Своята милостива отмъстителност беше наказал града и джунглата наоколо му със страшна болест. Първият труп, който видяхме, беше на голо дете, момиче. Плътта му беше разядена до кокал, трупът — покрит с големи черни мравки. Накъдето и да се обърнехме, погледът ни попадаше на нов труп. Стотици и стотици мъртъвци; и смъртта не беше отнесла само хората с техните грехове. Птици бяха изпопадали от небето. Горски зверове лежаха на сгърчени купчинки. Огромни змии висяха мъртви от клоните.
Този град беше град на мъртвите. Побояхме се от болестта и побързахме да се махнем. Ала появата ни не беше останала незабелязана. Te дойдоха от джунглата и голата им плът не беше по-здрава от тази на мъртъвците по площадите и стъпалата, нито на онези, които се носеха по зеленясалата вода в крепостните ровове. Ръцете и краката им гниеха и костите се провиждаха през раните. Други бяха покрити с мехури и циреи; най-много бяха онези с подути до спукване кореми. Където и да погледнеш, виждаш рани, които сълзят и излъчват непоносима смрад. Някои бяха слепи, други — покрити със струпеи. Сякаш стотици болести бяха покосили тази земя, същински легион чуми.
Изпълзяха от зеления балдахин с оголени зъби като хищни зверове. Други носеха отрязани ръце и крака. Бог да ми е на помощ, но много от тези крайници бяха нагризани.
Студени тръпки полазиха Вигор въпреки засилващата се предобедна жега. С растящ ужас прочете как Марко и хората му навлизали все по-навътре в града, как търсели спасение от обезумялата от глад армия. Венецианецът описваше с най-големи подробности клането и канибализма. Когато мракът се спуснал, Марко и хората му потърсили убежище в една от високите сгради, покрита с барелефи на гърчещи се влечуги и отдавна мъртви царе. Там се барикадирали за последно, с мисълта че малката им група скоро ще бъде погълната от прииждащите човекоядци.
Грей измърмори нещо под нос, нечленоразделно, но с ясно доловимо неверие.
Слънцето залезе, а с него си отиде и последната ни надежда. Всички заредихме молитви към небесата, всеки по своя си начин. Хората на хана горяха съчки и мажеха с пепелта лицата си. Колкото до мен, аз разполагах единствено с изповедника си. Брат Агреер коленичи до мен и зашепна молитви към Господ Бог. Стискаше отчаяно разпятието си, после, направи Христовия кръст на челото ми, като използва същата пепел като хората на хана. Аз погледнах омазаните лица на другите мъже и се зачудих — в този миг на върховно изпитание не бяхме ли всички ние еднакви? Езичници и християни. И чия молитва беше чута накрая? Чия молитва хвърли Добродетелта срещу поглъщащия ни мор; онази тъмна добродетел, която спаси всинца ни.
Разказът свършваше тук.
Грей обърна листа, но от другата му страна нямаше нищо.
Ковалски се облегна назад и изрече единствения си принос към историческата дискусия:
— Няма достатъчно секс — измърмори, после вдигна юмрук към устата си да спре напиращото оригване. Неуспешно.
Смръщил вежди, Грей почука с пръст по името на постната страница.
— Ето тук… споменава брат Агреер.
Вигор кимна, забелязал същата очевидна грешка. Текстът несъмнено беше фалшификация.
— Не е имало свещеник с тях в Ориента — каза той. — Според ватиканските текстове двама доминикански монаси тръгнали с тримата Поло като представители на Светия престол, но поели по обратния път буквално няколко дни след пристигането си при Кублай хан.
Сейчан взе първата страница и я сгъна внимателно.
— Точно като съдържанието на тази тайна глава, брат Агреер също е бил пропуснат от Марко в хрониката му. Не двама, а трима доминикански монаси са тръгнали с тях. По един за всеки пътешественик, какъвто е бил обичаят навремето.
Вигор си даде сметка, че тя е права. Знаеше, че обичаят наистина е бил такъв.
— И само двама от монасите си плюли на петите — продължи Сейчан. — Присъствието на третия е било запазено в тайна… досега.
Грей се облегна назад и посегна към врата си. Свали сребърното разпятие и го сложи на масата.
— И ти твърдиш, че това наистина е кръстът на брат Агреер? Същият, който се споменава в разказа?
Сейчан му отвърна с непоколебим поглед.
Смълчан от шока на неочакваното разкритие, Вигор впери очи в разпятието. Нямаше никаква украса, дори разпънатата фигура едва се различаваше. Личеше си, че е старо. Дали наистина бе принадлежало на Агреер? Вигор го взе внимателно да го разгледа отблизо. Ако беше вярно, то самото му съществуване придаваше достоверност и тежест на разказаната от Марко фантастична история. Най-сетне Вигор успя да каже:
— Едно не разбирам. Защо е премълчал за присъствието на брат Агреер?
Сейчан се пресегна и събра пръснатите листове.
— Не знаем — каза простичко. — Следващите страници бяха откъснати и заменени с фалшива. Датираща векове след оригинала.
Вигор навъси чело и попита озадачено:
