му.
За всеки случай…
Но портиерът само кимна, измърмори едно „добър вечер“ и отново сведе поглед към списанието, което четеше.
Насър поклати глава. Типично. В Америка системите за сигурност наблягаха най-вече на показността.
Натисна бутона да повика асансьора.
Малко след това двамата стояха пред апартамент 512. Насър плъзна електронната карта през четеца на бравата. Индикаторната светлинка примигна в зелено.
Насър хвърли поглед на Анишен. Видя игривите пламъчета в очите й, запалени от кръвопролитието преди малко. — Поне единият ни трябва жив — предупреди я той.
Тя се нацупи шеговито и извади оръжието си.
Насър бутна с един пръст дръжката и открехна вратата Тя се отвори безшумно на смазаните панти. Не скръцна дори. Насър пристъпи внимателно в настлания с мрамор коридор. Откъм стая в дъното се процеждаше светлина.
Насър спря.
Примижа с едно око.
Въздухът беше някак… по-неподвижен от нормалното. Беше и прекалено тихо. Не беше нужно да продължава навътре. Затаи дъх. Вече знаеше, че апартаментът е празен.
Въпреки това даде знак на Анишен да поеме едната страна. Той пое другата. За броени минути обходиха апартамента, провериха дори килерите и гардеробите.
Нямаше никого.
Анишен стоеше в голямата спалня. Леглото беше оправено, покривката — изпъната..
— Докторчето ни излъга — каза тя ядосано, но и с известна доза уважение. — Не са тук.
Насър беше в банята. Клечеше на едно коляно. Беше видял нещо на пода, търкулнато под тоалетката.
Посегна да го вземе.
Шишенце от лекарства с червен етикет. Празно.
Прочете написаното на етикета. Наименованието на лекарството и името на пациента. Джаксън Пиърс.
— Били са тук — измърмори и се изправи.
Доктор Корин не ги беше излъгал. Казал им беше истината, или поне онова, което считаше за истина.
— Отишли са другаде — каза Насър на път към спалнята. Стисна в юмрук празното шишенце, овладявайки гнева си. Командир Пиърс го беше подхлъзнал отново. Първо с обелиска, а сега и с фалшивото скривалище на родителите си.
— Какво ще правим? — попита Анишен. Той вдигна празното аптекарско шише. Имаха още един шанс. Последен.
— Като за начало — каза Сейчан, — какво знаете за Марко Поло?
Беше си сложила слънчеви очила със синкав оттенък на стъклата. Слънцето се беше издигнало достатъчно, за да покрие ресторанта с черга от сенки и ярки петна. Бяха се преместили на една усамотена маса в ъгъла и се криеха под чадъра й.
Грей ясно долови колебанието в гласа на Сейчан… както и известна доза облекчение. Явно се мяташе между породеното от предпазливост желание да контролира потока информация и вътрешния импулс да сподели с някого тежестта на знанието.
— Мореплавател, живял през тринайсети век — отговори Грей. Беше прочел това-онова за Марко Поло по пътя насам. — Заедно с баща си и чичо си прекарал две десетилетия в Китай като почетен гост на монголския император Кублай хан. И след като се върнал в Италия през 1295, разказал за пътешествията си на един френски писател, Рустичело, който ги описал в книга.
Книгата на Марко Поло „Описание на света“, или просто „Книга“, станала изключително популярна в цяла Европа и буквално помела континента с невероятните си истории — за безкрайните и безлюдни пустини на Персия, за пълните с живот китайски градове, за далечни страни, обитавани от голи идолопоклоници и магьосници, за острови на човекоядци и невиждани зверове. Книгата запалила въображението на европейците. Дори Христофор Колумб я взел със себе си, когато потеглил към Новия свят.
— Само че какво общо има това със ставащото днес? — завърши Грей.
— Много общо има — отговори Сейчан и плъзна поглед по събеседниците си.
Вигор отпиваше от чая си. Ковалски беше опрял лакът на масата и подпираше с юмрук главата си. Изглеждаше отегчен, но Грей забеляза как очите му шарят по лицата им и следят внимателно реакциите и на тримата. Бившият моряк май не беше толкова повърхностен, колкото изглеждаше на пръв поглед, реши Грей. Ковалски усети погледа му и се зае да хвърля на врабците трохи от сервирания с чая кекс.
Сейчан продължи:
— Историите на Марко Поло не са толкова еднозначни, колкото си мислят повечето хора. Оригиналният текст на книгата му не е оцелял, до нас са стигнали само копия на копията. Многобройните преводи и преиздания са породили значими различия.
— Да, четох и за това — каза Грей с надеждата да съкрати предговора й. — Има толкова много несъответствия, че някои хора се питат дали Марко Поло действително е съществувал. Или е бил измислен от френския писател.
— Съществувал е — настоя Сейчан. Вигор кимна в знак на съгласие.
— Чувал съм аргументите на онези, които се съмняват в съществуването му. Например за значимите пропуски в начина, по който Поло описва Китай. — Монсеньорът вдигна чашата си. — Не е споменал нищо за страстта на китайците към чая, който по онова време е бил непозната за Европа напитка. Не споменава и пристягането на краката, нито пръчиците за хранене. Дори Великата китайска стена не е споменал. Все подозрителни пропуски, откъдето и да го погледнеш. Но пък други неща е описал съвсем правилно — порцелана, горенето на въглища, дори първата употреба па книжни пари.
От гласа на Вигор лъхаше увереност. Може да беше само гордостта му на италианец, но на Грей му се струваше, че долавя и нещо по-дълбоко.
— Добре де, няма да споря — каза Грей. — Въпросът ми е какво общо има това с нас?
— Във всички издания на книгата му има още един значим пропуск — обясни Сейчан. — И това е обратното пътуване на Марко към Италия. Хан Кублай възложил на тримата Поло да придружат една монголска принцеса, Кокежин, и да я заведат жива и здрава при годеника й в Персия. Дал им ескорт от четиринайсет огромни галери и над шестстотин мъже. Когато стигнали до Персия обаче, от флотилията им били останали два кораба и само осемнайсет мъже.
— Какво е станало с другите? — попита Ковалски.
— Марко Поло така и не казал на никого. Рустичело, французинът, намеква нещо в предговора на прочутата си книга, за някаква трагедия, сполетяла ги сред островите на Югоизточна Азия. Нищо повече, уви. Дори на смъртния си одър Марко Поло не пожелал да разкаже какво е станало.
— Това да не е някакъв мит? — попита Грей.
— По-скоро неразгадана мистерия — отговори Вигор. — Повечето историци смятат, че флотилията му е била застигната от болест или от пирати. Знае се само, че корабите на Марко останали сред индонезийските острови цели пет месеца и само незначителна част от флотилията на хана се измъкнала невредима оттам.
— Въпросът е защо една толкова драматична част от пътешествието не е била включена в книгата — каза Сейчан, за да привлече вниманието им върху значимостта на този факт. — Защо Марко е предпочел да отнесе истината в гроба?
