Грей не беше в по-добро състояние от монсеньора, бе замаян от объркване и чувство на вина. Беше пратил Балтазар право под прицела на снайперистите.
Виковете отвън ставаха по-силни, паниката се пренасяше и във вътрешността на църквата. Хората на площада се бяха разбягали и повечето потърсиха най-близкото убежище — Хагия София.
Само преди няколко минути двамата се бяха качили на галерията, където имаше по-малко хора. Преди да излезе от църквата, Балтазар беше казал на музейния куратор, че Вигор и Грей са си тръгнали, без да дочакат линейката. А те всъщност се бяха качили тук, за да изпратят с поглед съратника си, без да привличат излишно внимание.
— Църквата ще се напълни с полицаи — каза Грей. — Трябва да се скрием.
Вигор го стисна за ръкава.
— Майка ти и баща ти…
Грей поклати глава. Не му беше останало време да се замисли за това. Насър изрично го беше предупредил да се въздържа от хитрини. Сега, когато Вигор изрече на глас тревогите му, ужасът окончателно сграбчи Грей в лапите си. Зави му се свят. Родителите му щяха да платят за неговата грешка.
Как беше разбрал Насър за Балтазар?
Вигор още гледаше през прозореца. Пръстите му се стегнаха около ръката на Грей.
— Мили Боже… какво прави тя тук?
Грей погледна навън. Площадът пред западната фасада на църквата се беше опразнил — повечето минувачи бяха избягали, другите клечаха уплашено по краищата му — и само една фигура тичаше целенасочено през целия този хаос. Накуцваше леко, щадеше лявата си страна.
Сейчан.
Защо идваше тук?
Беше само на метри от входа на църквата, когато от паважа в краката й хвръкнаха искри. Някой стреляше по нея. Хората на Насър; Ала внезапната й поява беше сварила снайперистите неподготвени. Заповедите им бяха да държат Грей и придружителите му в църквата и едва ли бяха очаквали някой да хукне в обратната посока.
Сейчан затича по-бързо, надбягваше се със смъртта.
Сейчан изпсува наум. Тичаше слепешката, без да знае от коя посока стрелят. Значи Насър все пак бе разположил един-двама стрелци. Които тя не беше открила от наблюдателния си пост. От друга страна, той бе разполагал с предостатъчно време да ги скрие добре. Сейчан не беше включила в сметките си внедрен в собствените им редици предател. Балтазар беше прекарал цялата сутрин в Хагия София, бе подготвил на спокойствие хитрия си капан.
Тя нахлу през Императорските порти и долепи гръб до стената. Дали и тук имаше стрелци?
Огледа огромния кораб на църквата. Изплашени от стрелбата хора се криеха в ъглите и нишите, други се лутаха в объркване и паника. Трябваше да намери Грей и Вигор.
В далечината се чуха сирени.
Нечия ръка я подръпна за ризата. Тя заби инстинктивно Дулото на пистолета си в прилежащите към ръката ребра.
Нахалникът на помръдна.
— Сейчан, какво стана?
Беше Грей, с изопнато и пребледняло лице.
— Грей… трябва да се махнем оттук. Веднага. Къде е монсеньорът?
Грей посочи към близкото стълбище. Вигор се беше прикрил до входа му и наблюдаваше тълпата. Сейчан поведе Грей към него. Монсеньорът й хвърли измъчен поглед.
— Насър го застреля! Застреля Балтазар…
— Не — каза решително Сейчан. — Аз го застрелях.
Вигор отстъпи крачка назад. Грей рязко се обърна към Сейчан.
— Работеше за Насър — обясни тя. Гласът на Вигор натежа от гняв.
— Как можеш да си…
— Имам снимки. Отпреди две години. Насър и Балтазар заедно. Вижда се как Насър му дава пари. — Тя прикова монсеньора с поглед. — Балтазар през цялото време е работел за него.
Вигор очевидно не можеше да повярва. Сейчан го прочете по лицето му и вложи в гласа си още твърдост:
— Монсеньор, кой привлече вниманието ви към надписа в Кулата на ветровете?
Вигор погледна към вратите, макар мъртвецът да беше извън полезрението им.
— Преди да забъркаме вас двамата — настоя Сейчан, — с Насър играехме на котка и мишка из цяла Италия, като всеки от нас търсеше първите парченца на пъзела. Вие трябваше да откриете оставения от мен надпис във Ватикана едва след като ви се обадя и ви подскажа да огледате стаичката в кулата с ултравиолетова светлина. Наистина ли мислите, че приятелят ви случайно е попаднал на него?
— Той каза, че… един от студентите му…
— Излъгал е. Насър му е казал за надписа. Той вървеше по същата следа като мен. Използвал е Балтазар, за да ви включи в разгадаването на гатанката.
Вигор се отпусна тежко на стълбите и скри лице в ръцете си.
Сейчан се обърна към Грей. Той стоеше на крачка от нея с празни очи, осмисляше събитията в светлината на новото разкритие. После явно усети погледа й.
— В такъв случай Насър е знаел, че се опитваме да го преметнем — каза той. — Знаел е, че разполагаме с първия ключ. Той знае всичко.
— Не непременно. — Сейчан дръпна Вигор да стане и бутна Грей към вътрешността на църквата. — Точно затова се наложи да го елиминирам. Едва ли е имал време да се обади на Насър, след като се е разделил с вас. Отстраних го от картинката, преди да е сговнил нещата още повече.
— Още повече? — Грей спря и я изгледа вбесено. — Можеше да го заловиш. Можехме да го използваме срещу Насър. Можехме да направим какво ли не!
— И да поемем неоправдан риск! — Сейчан почти навря нос в лицето му. — Набий си го дебелата глава, Грей. Планът на Насър, нашите планове… всичко отиде по дяволите. Налага се да започнем от нулата. Незабавно при това.
Лицето му потъмня от гняв. Очите му горяха.
— Когато тоя тип разбере какво си направила… какво сме направили… Ти току-що подписа смъртната присъда на родителите ми!
Тя го прекъсна със силен шамар, който го отхвърли крачка назад. След първия миг на пълен потрес Грей се хвърли към нея. Тя не направи нищо да го спре. Той я стисна за предницата на ризата с едната си ръка, а другата сви в юмрук.
Сейчан каза тихо, в противовес с бурята в гърдите му:
— Смъртта на предателя и последвалото объркване ни отварят малък прозорец. От който трябва да се възползваме максимално.
— Но нашите…
Тя продължи хладно:
— Грей, те вече са мъртви.
Юмрукът му на гърдите й потрепна. Лицето му се разкриви, изопнато, почервеняло, агонизиращо. Очите му се впиха в нея, очи, които имаха нужда да вменят вината някому.
— А ако още не ги е убил — продължи тя, — ако ги държи като допълнителна застраховка, значи можем да разчитаме само на едно.
Грей свали ръката си, но не отпусна юмрук.
— Трябва ни разменна монета — продължи тя. — Такава, която да струва колкото живота на родителите ти.
Видя, че гневът в очите му утихва, докато смисълът на думите й си пробиваше път до съзнанието
