Зашеметеният пазач лежеше по гръб на пода, стенеше.
Няколко часа щеше да го цепи главата, но нищо повече.
Грей взе пушката му и махна на Сейчан и Вигор да се качват по скелето. Нямаха време за губене. Масовото бягство щеше да забави стрелците, но не задълго.
Пое нагоре след Сейчан и Вигор.
— Къде отиваме? — извика Сейчан. — Горе е прекалено открито!
— Давай! — извика в отговор Грей. — Размърдай си задника, по дяволите!
Бяха стигнали до средата, когато залп от автоматичен огън звънна в металните скоби — беше стрелба напосоки, но достатъчно ефективна да ги подгони към вътрешността на скелето. Зарязаха стъпенките и хукнаха по една дъсчена площадка.
Грей мина напред.
— Насам!
И ниско приведен, затича към близката стена.
Бяха на едно ниво с основата на купола. Редица арковидни прозорци, същите, предизвикали възхищението на Грей и на Марко Поло преди него, обточваха долния периметър на купола.
Грей вдигна пушката и стреля в най-близкия. Парчета строшено стъкло избухнаха навън. Грей не забави крачка. Стигна до прозореца и разчисти назъбените стъклени отломки с приклада.
— Навън! — изкрещя на Сейчан и Вигор.
Te не чакаха втора покана — достатъчно насърчение бяха следващите ги по петите куршуми, които отскачаха със звън от метала или се забиваха в дървените части на скелето.
Грей се измъкна последен и се озова кацнал на тесния корниз, който обточваше купола отвън.
Следобедното слънце за миг го заслепи.
Истанбул се простираше под тях с цялата си разнородна красота, с хаотичната си смесица от минало и настояще. Мраморно море грееше със сапфиреносини отблясъци. В далечината се виждаше мостът над Босфора, обкрачил протока към Черно море.
Ала не това произведение на инженерното изкуство задържа вниманието на Грей.
Той посочи към южната фасада на църквата, където външното скеле се издигаше плътно до стената.
— Оттам!
Без да задава излишни въпроси, Вигор тръгна в указаната посока, като местеше внимателно крака по тесния корниз. След като най-после се изравниха със скелето, Грей скочи на наклонения по-нисък покрив. Плъзна се по задник към скелето, вдигнал пушката високо.
Спря и се обърна да види как се справят другите. Сейчан вече се спускаше към него, като наполовина подтичваше, наполовина се пързаляше по стръмния наклон. Вигор беше предпочел по-предпазливия метод и се хлъзгаше на пресекулки по задник.
Сейчан се улови за една метална подпора и спря.
Беше извадила мобилния си телефон и крещеше нещо в него.
Грей хвана Вигор и му помогна да се мушне под гредата и Да се прехвърли на площадката. Забързаха към стълбата на скелето и се заспускаха един след друг. За техен късмет при това скеле нямаше пазач.
Щом стъпиха на земята, Сейчан ги поведе през някаква тревна площ към една странична уличка. Жълто такси взе остро завоя и пое на висока скорост право към тях. Сейчан отстъпи назад с разширени от объркване очи.
Бясното такси изви предните си гуми в последния момент и наби пищящи спирачки.
Шофьорът се наведе към отворения десен прозорец.
— К’во чакате бе, дяволите ви взели? Мятайте си задниците вътре!
Ковалски.
Грей се качи отпред. Сейчан и Вигор — отзад. Вратите се затръшнаха в синхрон.
Ковалски натисна газта и таксито литна сред смрад на изгоряла гума.
Сейчан се наведе напред въпреки ускорението, което я притискаше към седалката.
— Това не е колата, с която те оставих!
— Оня японски боклук ли? Това тук е пежо 405 Mil6. Няма равно, ако бързаш за някъде.
И за доказателство Ковалски натисна още повече газта и оборотите скочиха до тавана, мина на по- ниска предавка преди следващия завой, завъртя рязко волана, при което всички политнаха вляво, после даде отново газ и излетя от завоя като ракета. Сейчан го изгледа вбесено.
— Откъде…
Внезапно прозвучаха сирени, иззад същия завой, който Ковалски беше използвал за каскадата си.
— Откраднал си я — каза Грей.
Приведен напред и почти опрял нос във волана, Ковалски сви рамене.
— Въпрос на интерпретация. Ако питаш мен, просто я взех назаем.
Грей се завъртя да погледне през задното стъкло. Полицейската патрулка с включени светлини изоставаше безнадеждно.
Ковалски взе по същия начин и следващия завой, пътниците му отхвръкнаха по същия начин, но този път надясно, а той зарецитира доволно характеристиките на автомобила.
— Има съвършеното съотношение на тегло спрямо конски сили, при високи скорости управлението изисква повечко мускули, разбира се… О! Има си и люк при това. — Вдигна ръка от скоростния лост, за да посочи. — Не е лошо, а?
Грей се облегна назад.
След още два завоя Ковалски се измъкна на патрулката, а минутка по-късно вече пърпореха с потока натоварен трафик към излаза от стария град, изгубени сред море от таксита.
Грей използва краткото затишие да се обърне към Сейчан.
— Пет часа — каза й. — Трябва да се доберем до Ормуз.
— Остров Ормуз — уточни Вигор. — При входа на Персийския залив.
Сейчан притискаше с ръка ранения си хълбок. Физическото натоварване от последните десетина минути едва ли влизаше в програмата за оздравителна физиотерапия при пациенти с огнестрелна рана. Изглеждаше бледа, но все пак кимна.
— Била съм там. Много контрабандисти, включително на оръжие, използват острова като междинна спирка по пътя от Оман за Иран.
— За колко време се стига до острова?
— Три часа. С частен самолет или хидроплан. Знам един тип, който може да ни помогне.
Грей си погледна часовника. Това означаваше, че щяха да им останат само два часа, в които да открият третия ключ и да разрешат загадката на обелиска. Пулсът му отново се Ускори. Лудото им бягство беше изтикало на заден план страха за родителите му. Сега обаче…
Протегна ръка към Сейчан.
— Дай ми телефона.
— За да се свържеш с командването на Сигма?
— Трябва да ги информирам за развитието на нещата.
По изражението й разбра, че не я е заблудил относно истинската причина за молбата си. Въпреки това Сейчан му даде телефона си.
Грей се облегна назад. След минутка вече разговаряше с директор Кроу. И наистина го информира за последните събития, от намирането на втория ключ до бягството им от църквата.
— Значи Гилдията все пак е внедрила своя къртица, само че във Ватикана, а не при нас — каза Пейнтър. Връзката беше лоша и на моменти гласът му се губеше. — Работата е там, Грей, че няма как да ти помогна особено на острова. Това е иранска територия. А при толкова кратко предизвестие възможностите ми наистина се свеждат до минимум. Няма как да ви помогна, без да вдигна по тревога разузнавателните агенции из целия Близък и Среден изток.
— Ще се справим и без външна помощ — каза Грей. — Не за това те моля, а… Майка и татко…
— Знам, Грей… разбирам. Ще ги намерим.
Въпреки обещанието Грей долови колебанието в гласа на директора и неизречените думи. „Стига още да са живи“.
