Минаха през прохода и се озоваха в пустия вътрешен двор. Бодливи плевели растяха в пролуките между каменните плочи, на няколко стъпки по-нататък голяма дълбока открита цистерна дебнеше невнимателните, две криви палми стърчаха от буренясала леха. Навсякъде другаде довян от вятъра пясък шепнеше по камъните с призрачен глас.
Фиаз посочи централната сграда на замъка. Тя се издигаше на почти двайсет метра, увенчана със зъбати бойници, между които и до днес стърчаха ръждясалите дула на топове.
— Всичко ще покаже! — заяви момчето. — Много има за гледане!
Понечи да продължи напред, но Вигор го докосна по рамото и попита:
— Има ли параклис?
Момчето смръщи вежди за миг, после вездесъщата му усмивка грейна отново.
— Параклис! Трябва ви пара? Вигор се усмихна.
— Не. Църква.
Веждите на момчето отново се сбраха на възел в средата на челото, но усмивката упорито не склони да изчезне.
— Аха, ти християнин. Няма лошо. Добро. Мюсюлманите харесват библия. Тя също свещена книга. И ние имаме светци. Мюсюлмански светци. Но пророкът Мохамед е най-Добрият от всички — завърши речта си Фиаз и сви глуповато Рамене.
Вигор го стисна за рамото, доловил вътрешната борба на момчето между необходимостта да е добър гид и добър мюсюлманин.
— Църквата? — подсети го той. Момчето кимна енергично.
— Стаята с кръстовете — каза и ги поведе към тъмен вход като не спираше да дърдори.
Ковалски поклати глава и тръгна след другите.
— На тоя момък трябва да му спрат кафето.
Грей се усмихна — истинска рядкост напоследък, като слънчев лъч през буреносни облаци.
— Хайде — прошепна той на Сейчан и тръгна напред. Мина твърде близо до нея и ръката му докосна нейната.
Тя инстинктивно понечи да я хване. Спря се в последния миг и стисна ядосано пръсти в юмрук. Но реакцията й не беше породена единствено от яд или смущение.
Имаше и чувство за вина.
Гадно й беше, че го лъже.
— О, голяма гадория се очертава — каза Ковалски. Грей не оспори наблюдението му.
Параклисът се намираше на първия етаж, най в дъното. След преддверието се наложи да включат фенерчетата, защото ниските коридорчета тънеха в мрак. Колкото по-навътре влизаха, толкова по-тихо ставаше. Въздухът застина. Покоят се нарушаваше само от местните квартиранти — мишки, които търчаха насам-натам, подгонени от лъчите на фенерчетата.
Последният коридор свърши пред ниска врата, толкова ниска, че се превиха на две, за да влязат. Вигор влезе пръв заедно с водача им и ахна пред разкрилата се гледка. Грей влезе след него.
Изправи се и обходи с лъча на фенерчето си тъмния параклис.
Прорязан високо в стената отсреща прозорец с формата на кръст пропускаше слънчева светлина. Не много обаче — представляваше два кръстосани под прав ъгъл прореза, твърде тесни, за да се провре човек, но достатъчно широки за стрелба по врага отвън. Поредното отбранително съоръжение на замъка.
Прозорецът хвърляше кръст от слънчева светлина върху висока близо метър каменна плоча.
Олтарът на параклиса.
Иначе помещението беше празно.
Но не и лишено от украса.
По всяка възможна повърхност — стените, пода, тавана, дори по самия олтар — имаше издълбани в камъка кръстове. Стотици, ако не и хиляди. От миниатюрни кръстчета колкото нокът до богато орнаментирани кръстове с човешки ръст.
— Нищо чудно, че я наричат стаята с кръстовете — отбеляза Вигор.
— Да бе, като бърлогата на сериен убиец, само дето е по-шикозна — кисело допълни Ковалски. — Сигурно е заради масовото кръвосмешение сред островитяните.
Грей гледаше безбройните кръстове и мислеше за полуизтрития кръст върху мраморната плоча в Хагия София. Измъкна изпод тениската си сребърното разпятие на брат Агреер.
— И сега ще трябва да открием кой от всичките кръстове тук съвпада по форма с този.
Вигор се обърна към Фиаз и го помоли да ги остави сами. Момчето го погледна неразбиращо. Вигор посочи кръста в ръката на Грей и обясни:
— Трябва да се помолим. Когато сме готови, ще излезем. Момчето кимна и само дето не хукна към вратата. Явно мисълта да попадне в центъра на християнска церемония го плашеше до смърт. Ако се съдеше по скоростта, с която се изнесе, сигурно подозираше, че се канят да принесат някое бебе в жертва.
След като останаха сами, Грей се почеса по главата, на свой ред обзет от уплаха, притиснат от мисълта за изтича щото време.
— Предполагам, че един от тези кръстове е точно копие на разпятието. Трябва да го открием.
Раздели хората си.
По един за всяка стена.
За пода и тавана щяха да мислят после.
Остави разпятието на олтара, за да е подръка на всички откъсна четири листа от тефтера си и очерта на всеки контурите на кръста. Един запази за себе си, а другите раздаде на тримата си спътници.
Докато оглеждаха всеки своята стена, Грей току хвърляше поглед към олтара, хипнотизиран сякаш от движението на слънчевия кръст по каменната плоча, отмерващо наближаващия залез и изтичащото време. Приключи със своята стена. Нищо. Обливаше се в пот. Дрехите бяха полепнали по кожата му. Прехвърли се към пода. Скоро и другите се присъединиха към него. Сейчан се зае с олтара.
Най-важният кръст — онзи от слънчевата светлина — продължаваше да пълзи неумолимо през помещението.
— И на пода не е — каза Вигор и се изправи с почервеняло лице. Остана леко превит, държеше се с една ръка за кръста.
Сейчан поклати глава иззад олтара.
И тя не беше открила нищо.
Грей погледна нагоре.
Таванът беше нисък, но не чак толкова, че да го пипнеш с ръка без чужда помощ. Бая трябваше да се вдигат един-друг, за да проверят всеки кръст с подходящи размери.
— Може би съм сгрешил — каза Вигор. — Може би гробът на Кокежин е на друго място в замъка. Всичките тези кръстове може да са фалшива следа.
Грей поклати глава. „Не“. Бяха изгубили цял час. Нямаха време да претърсват всяко кьоше в замъка. Вече се бяха заели с параклиса и нямаше връщане назад.
— Гробът на Кожени трябва да е тук — настоя той. Вигор въздъхна.
— Значи ни остава таванът.
Грей разпредели задачите. Ковалски щеше да повдигне монсеньора. Самият той пристъпи към Сейчан.
— Все на мен се пада най-трудната задача, а? — измуча Ковалски.
Вигор не му обърна внимание, а огледа стените и посочи. — Ние ще започнем от външния периметър. Вие се заемете със средата.
Сейчан се покатери на олтара.
— Тези отгоре мога да ги стигна и сама.
Изправи се и слънчевият кръст се плъзна по гърба й. Когато протегна ръце нагоре, черната тениска се изпъна върху гърдите й. Грей не пропусна да забележи извивките под памучната материя. Въпреки всичките му тревоги част от него все още откликваше достатъчно на хормоните, за да оцени по достойнство
