излетели от Австралия и Индонезия самолети временно да прекратят търсенето.
Липсата на напредък се отразяваше пагубно на Пейнтър. Страхът му за Лиза и Монк беше на път да осакати способностите му за точна преценка.
А после дойде пробивът с телефонното проследяване.
Пейнтър имаше спешна нужда да отбележи точка.
Поне тук.
В слушалката си чуваше отсечените реплики на командосите, престрелката от доклади и заповеди. Накрая гласът на „оператора“ надвика какофонията. Беше влязъл в нещо като склад за съхраняване на месо. От релси на тавана висяха големи куки.
— Директор Кроу, приключихме обхода на кланицата. Мишените не са открити. Мястото е празно.
Картината затанцува, когато мъжът се наведе… после се изправи и вдигна пръсти в обхвата на камерата. Бяха влажни.
— Сър, тук има кръв. О, не… — Един от техниците погледна към Пейнтър, изглежда, видя нещо неприятно в изражението му и бързо-бързо отклони поглед.
Глас откъм вратата си проби път през отчаянието му.
— Директор Кроу…
На прага стоеше жена, облечена в синя военноморска униформа. Кестенявата й коса беше прибрана назад, лицето й — изопнато от тревога и страх. Изражението й отразяваше собствените му чувства.
— Кат… — каза той и се изправи. Беше съпругата на Монк.
— Леля ми гледа Пенелопе. Повече не можех да остана сама вкъщи.
Той вдигна разбиращо ръка.
— Помощта ти ще ни е добре дошла. Тя въздъхна и кимна.
Само това можеха да направят.
Да не спират и за миг.
Да се опитват отново и отново, по всички възможни начини.
Вигор не можеше да откъсне поглед от преплетените тела.
Марко и Кокежин.
Не можеше да се отдели от нишата, зашеметен от откритието. Другите не бяха толкова впечатлени. Сейчан се вмъкна между Вигор и Грей и вдигна ръка да посочи.
— Третият златен „паспорт“.
Грей издърпа докрай погребалния саван. Между двете тела, под костите на сключените им ръце, проблясваше злато.
Третият „пайцу“.
А до него — позната им вече бронзова тубичка.
Третият и последен свитък.
С почтителност и внимание Грей взе двата предмета. Свали и диадемата от черепа на принцесата.
— Може да има някаква улика — оправда последното.
Вигор не възрази. Сега, когато гробницата беше отворена, местните иманяри така или иначе щяха да я опоскат за нула време.
Един след друг се качиха обратно в параклиса. После се събраха в един ъгъл.
Грей обърна златния „паспорт“ и всички впериха поглед в третия ангелски глиф.
— Вече ги имаме всичките — каза Сейчан.
— Но още не знаем края на историята — посочи Грей. Извади тефтера си и кимна на Вигор. — Хайде да я чуем.
Вигор не чака втора подкана. Отвори бронзовата туба и извади отвътре свитъка.
— Пак коприна — отбеляза той и внимателно почна да развива бялата ивица плат.
Последната част от историята беше по-дълга — копринената ивица се проточи покрай стената, почти на четвърт от Дължината на пода. Вигор зачете бавно. Страховитата история продължаваше оттам, където сияйните ангелски фигури идват при Марко и хората му, потърсили последно убежище в кулата.
Тези странни привидения ни предложиха грубия потир и с ясни и енергични жестове ни подканиха да пием. Така сме щели да се спасим от ужасния мор, който беше превърнал Града на мъртвите в съновидение от Ада и където хората ядяха от месото на братята си.
Това обещание ни подтикна да отпием от течността, която се оказа не друго, а кръв — и на вкус, и на вид. Убедиха ни да изядем и по парче сурово месо, предложено ни върху съдинка от палмово листо — на вид и вкус месото напомняше момици. Едва след като изядох своето парче, се сетих да попитам от какво е. Онзи от хората на хана, който поназнайваше езика на привиденията, ми отговори; и така разбрахме, че самите ние сме се превърнали в канибали — защото кръвта и момиците били човешки.
Ето колко негостоприемно ни посрещнаха и ни измамиха в Града на мъртвите… ала по-късно разбрахме, че е било благословен дар, защото наистина ни предпази от страшния мор. Но лекът си имаше цена. На брат Агреер не позволиха да опита от кръвта и момиците. Привиденията дълго говориха и сочеха кръста и човека, който го носеше. Накрая стана ясно, че можем да си тръгнем само ако оставим брат Агреер в Града на мъртвите.
Воден от великодушие и жертвоготовност, брат Агреер настоя да потърсим спасението си. Аз плаках много, но се подчиних на своя изповедник. Той ми даде разпятието си и ми заръча да го върна на Светия престол. За последно видях този благороден мъж, когато го поведоха далеч от нас; и се досетих накъде са тръгнали. Под светлика на пълната луна величествена планина се издигаше над гората, с хиляди изсечени в склоновете й демони.
— Мили Боже — промърмори Вигор.
И бавно дочете текста.
По-нататък Марко разказваше как скоро след като избягали от Града на мъртвите, чума покосила флотилията му и ги принудила да акостират на самотен остров. Само онези, които приели лекарството на светещите привидения, останали незасегнати. Също бащата и чичото на Марко, Кокежин и две от придворните й дами, на които Марко дал малкото лекарство, което успял да измъкне от Града на мъртвите. Накрая се наложило да изгорят корабите и телата на болните, много от които още били живи.
Вигор прочете и последния абзац.
Нека Бог опрости душата ми, задето наруших волята на баща си, вече покойник. Ала трябва да направя и едно последно признание. В онова ужасно място аз открих карта на града, карта, унищожена по волята на баща ми; но която се постарах да запомня. Нарисувах я тук по спомените си, за да не бъде изгубено навеки това знание. И нека онзи, който прочете това, бъде предупреден — вратата към Ада се беше отворила в онзи град; но не знам дали изобщо е била затворена.
Грей изслуша историята и загадъчния й край, без да отпоглед от гатанката в тефтера си. Гласът на Вигор му помагаше да се съсредоточи. А разказът на Марко Поло и гатанката, която трябваше да разбули, отвличаха мислите от страха, стегнал в менгеме сърцето му.
