сравнително млад, когато е напуснал двореца на Кублай хан — към трийсетте. Кокежин е била на седемнайсет, когато напуснала Китай, и на деветнайсет, когато пристигнала в Персия. Лесно беше да си представи как се влюбват един в друг. Любов, чиято крайна точка е била Ормуз.
Грей разтри слепоочията си, но упоритото главоболие продължи да го мъчи. Спомни си кухата тухла със синята глазура по вътрешната повърхност, тайна, скрита в каменната грамада на Хагия София. Дали тухлата не символизираше и сърцето на Марко Поло, тайната му любов към Кокежин?
— Забравихме и друга улика — продължи Вигор и вдигна свитъка. — Разказът е бродиран върху коприна. Защо коприна?
Грей сви рамене.
— Коприната е била типична за Далечния изток, където е пътешествал Марко.
— Така е, но дали не символизира й още нещо?
Грей си спомни колко внимателно беше проучил Вигор свитъка, дори с помощта на лупа.
— Какво си открил? Монсеньорът вдигна свитъка.
— Тази коприна не е била нова, когато са бродирали текста върху нея. Била е изтъняла и с неравни краища. Открих по плата стари петна.
— Значи е била използвана.
— За какво е била използвана обаче? — каза Вигор. — Най-често — заради високата й цена и рядкост — са използвали коприната за покров, погребален саван на покойници с благородна кръв.
Вигор млъкна, вперил поглед в Грей. Той отново се сети за кухата синя тухла и бавно започна да проумява. В гласа му се прокрадна удивление.
— Мислиш, че може да е от погребалния покров на Кокежин?
— Възможно е. И ако съм прав, това ни подсказва какво трябва да търсим в стария замък.
Грей също вече се беше сетил.
— Гробницата на Кокежин.
Седнала до пилота, Сейчан виждаше острова като на длан, Хидропланът захождаше към тихия залив. Островът не беше голям, не повече от шест-седем километра в най-широката си част. В средата беше каменист и с множество възвишения, прорязани от оскъдни ивици зеленина. В по-голямата си част крайбрежието беше скалисто и нарязано от изолирани негостоприемни заливчета, превърнали се в територия на дребните контрабандисти. На север обаче склоновете на високите възвишения се спускаха към морето по-плавно. Тук зеленината беше повече, различаваха се правите ъгли на ниви и палмови горички, приютили в сърцето си малко селище.
От въздуха се виждаха следи и от по-стар и по-голям град — масивни основи, изградени с каменни блокове от гранитните сърца на околните хълмове; няколко срутени къщи, които приличаха повече на каменни купчини, и едно-единствено високо минаре, използвано някога като морски фар от португалците.
Ала нито селцето, нито старият разрушен град бяха целта на пътуването им.
Хидропланът се наклони рязко встрани и зави над стеснението северно от стария град. Върху това оскъдно парче земя лежаха руините на стария замък. Някога от града го бе отделял широк крепостен ров, но сега ровът беше запълнен от наноси и се различаваше едва-едва като права линия от изток на запад, малко по-ниска от заобикалящия я терен.
Сейчан оглеждаше напрегнато руините, докато хидропланът минаваше над тях. Крепостта беше оградена с високи стени досами морето, ала западната отдавна беше загубила битката с водната стихия. Вълните я бяха подкопали и сринали почти изцяло. Източната стена, защитена от тих залив, беше в значително по-добро състояние.
Хидропланът заходи за кацане в същия този залив, спусна се ниско, после ските му бръснаха водната повърхност. Сейчан зърна за миг ръждясали оръдия на покрива на крепостта и още шест на самия бряг — сега очевидно се използваха за привързване на лодките. Даже в момента малка метална лодка беше привързана за едно от оръдията. Дребна тъмна фигура само по шорти размаха ръка за поздрав, кога-то наближиха.
Това сигурно беше местният гид, който Сейчан беше договорила предварително. Разполагаха само с два часа и им трябваше човек, който познава добре замъка и околностите му.
Хидропланът се плъзна по водата, вдигна голяма вълна и спря. Инерцията тласна Сейчан напред и предпазният колан се впи близо до незаздравялата рана на хълбока й. Беше я проверила по-рано, в тоалетната на пристанището. В марлята под бинта розовееше малко кръв. Нищо страшно.
Щеше да оцелее.
Пилотът завъртя хидроплана към малката моторница, която пърпореше към тях, подмятана от разбудените преди малко вълни. Гидът им седеше при кърмата с ръка на лоста за управление.
След малко четиримата се прехвърлиха от хидроплана на моторницата. Гидът им се оказа момче на дванайсет-тринайсет години, ребрата му се четяха, а усмивката не слизаше от лицето му. Освен това очевидно гореше от нетърпение да поупражнява странния си английски.
— Добри ми пичове, прекрасна лейди, добре сте ни дошли на Ормуз! Мене викат Фиаз!
Грей помогна на Сейчан да се настани в лодката и я изгледа с вдигната вежда.
— Това ли е опитният ти водач?
— Освен ако не си склонен да претопиш един от златните „паспорти“, тук друго с пари не можеш да купиш.
А и вече беше похарчила цяло състояние за спешния транспорт до острова.
Погледна Грей крадешком. Очите му вече оглеждаха замъка. Сейчан долови тревогата в приведените му рамене Гледани в профил, чертите му бяха сурови и ъгловати. Душата му очевидно се разкъсваше.
Заради майка му и баща му.
Сейчан поклати глава и извърна поглед. Самата тя дори не помнеше родителите си. Само един образ беше останал в паметта й — как измъкват някаква жена през вратата, а тя плаче и протяга ръце към нея; после жената изчезва. Дори не беше сигурна, че това е майка й.
Фиаз включи двигателя и лодката се стрелна към обточения с палми плаж и надвисналите руини на замъка. Ковалски провлачи ръка по водата и се прозя. Вигор гледаше към градчето. Там явно празнуваха нещо — чуваше се приглушена музика.
Грей хвърли поглед към Сейчан. Това му изражение вече й беше познато — високо вдигнати вежди, които питаха: „Готова ли си?“.
Тя кимна.
Грей отново й обърна гръб и съблече тънкото си яке — слънцето наистина прежуряше. Отдолу беше по тениска. Нещо проблесна на врата му, уловило слънчевите лъчи. Той посегна с дясната си ръка и прибра сребърния медальон под тениската си.
Медальон с форма на дракон.
Беше му го дала повече като закачка заради старо сътрудничество. Но Грей го беше запазил и още го носеше. Защо? Този факт пробуди необяснима топлинка в стомаха й — не заради романтични чувства, разбира се, а по-скоро смесица от объркване и смущение. Дали пък Грей не беше решил, че му е дала медальона като знак за романтичен интерес? Това би трябвало да я развесели, но по някаква причина успя единствено да я подразни.
Носът на лодката застърга в пясъка и Сейчан залитна назад.
Време беше да разтоварят.
Сейчан метна на Ковалски раница с допълнително оборудване, включително лаптоп, още няколко полицейски гранати и шест кутии муниции за четирите пистолета.
Грей протегна ръка да й помогне със слизането.
Тя демонстративно пренебрегна жеста му и скочи на брега.
Фиаз завърза лодката за един от ръждясалите топове и ги поведе към четвъртит отвор в стената на форта. Тесни бойници прорязваха стената в горната й част — през тях португалските стрелци бяха защитавали бастиона преди векове.
