Хариет поведе Джак към пикапа. Качиха се и вратите се затвориха. Анишен седна на предната седалка до шофьора. Докато потегляха, се обърна към Хариет и каза:
— Моли се хапчетата да подействат. Иначе следващия път ще го увеся на някоя месарска кука.
Хариет кимна.
Анишен се обърна напред.
Един от мъжете на задната седалка се пресегна и нахлузи черна качулка на главата на Хариет. Тя чу недоволния стон на Джак, когато същото сполетя й него. Посегна слепешката и хвана ръката на съпруга си. Той стисна пръстите й, може би воден единствено от инстинкт.
„Съжалявам, Джак…“ Другата й ръка се плъзна в джоба на пуловера й. Пръстите й побутнаха купчинката хапчета — същите хапчета, които се беше престорила, че дава на съпруга си. Сега и порано. Важно бе Джак да е в превъзбудено състояние, достатъчно объркан, за да изиграе ролята си.
И да го видят… и да го запомнят.
Стисна отчаяно очи.
„Прости ми, Господи“.
12.
Забранената карта
Руският хидроплан „Бериев 103“ излетя от международното летище на остров Кешм и се издигна над Ормузкия проток.
Грей остана впечатлен от бързината, с която се прекачиха на летището. Самолетът им от Истанбул беше кацнал само преди десетина минути. Хидропланът вече ги чакаше — зареден, с включени двигатели и бавно въртящи се перки. В кабината му имаше място само за шестима, включително пилота — три двойни седалки една зад друга.
Затова пък беше бърз.
Полетът до Ормуз щеше да отнеме не повече от двайсетина минути. Засега се движеха по план. Въпреки това щяха да им останат само два часа, през които да намерят третия ключ и да разчетат ангелския надпис на обелиска.
Докато летяха от Истанбул с частния самолет, осигурен им благодарение на връзките на Сейчан с черния пазар в турската столица, Грей се опита да открие някаква система в сложния код на обелиска. Всяка минута беше от значение. Затова Грей седна сам на последната седалка и извади отново тефтера със записките си. Вече се беше опитал да замени всички символи от надписа с букви, така както беше постъпил Вигор с ангелския текст във Ватикана. За разлика от Вигор обаче Грей не постигна нищо.
Дори с помощта на монсеньора.
На борда на самолета двамата се бяха опитали да разчетат криптограмата. Вигор имаше много по- широки познания от него по древните езици. Уви, това също не помогна. Дешифрирането беше допълнително затруднено, защото не знаеха коя от четирите повърхности на обелиска съдържа началото на текста, нито в коя посока следва да го четат — по часовниковата стрелка или обратно.
Това създаваше осем различни възможности.
Накрая Вигор потърка очи и призна поражението си.
— Без третия ключ няма да се справим.
Грей не беше склонен да се предаде толкова бързо. Това доведе до кратък спор. Накрая решиха да поработят самостоятелно, вместо да си блъскат заедно главите над гатанката. Грей си даваше сметка, че избухливостта му до голяма степен се дължи на топката, заседнала в стомаха му.
Дори и сега получаваше пристъпи на гадене. Затвореше ли очи, виждаше лицето на майка си. И обвинението в очите на баща си.
Така че спря да си затваря очите и се съсредоточи за пореден път върху текста.
Само това можеше да направи.
Плъзна поглед по една от страниците със заместващи букви.
Имаше още седем страници със седем различни възможни замествания.
Коя беше вярната? Откъде да започне изобщо?
Силно прохъркване привлече вниманието му към предната част на кабинката. Ковалски беше успял да заспи. Сигурно още преди да се отделят от пистата.
Вигор седеше до него и за пореден път изчиташе копринения дневник, макар той очевидно да беше задънена улица. Монсеньорът изгледа смръщено хъркащия Ковалски и разкопча колана си. Провря се назад към седалката на Грей и се тръшна до него. Държеше свитъка в ръце.
Грей затвори тефтера.
— Одеве… на самолета…
— Знам. — Вигор го потупа по ръката. — Всички сме притеснени. Дойдох да ти покажа нещо. И да разбера какво мислиш.
— Давай.
— Знам, че искаш да разгадаеш кода на обелиска. Но скоро ще кацнем и не е лошо да помислим къде точно на остров Ормуз ще търсим третия ключ.
— Мислех, че вече знаем това — каза Грей, отвори тефтера и почука с химикалката си по ангелския символ, който бяха открили на гърба на златния „пайцу“.
Бяха го сравнили с карта на острова и откриха, че черната точка бележи руините на стар португалски замък, построен близо век, преди да бъдат скрити ключовете. Във времето на разцвета си замъкът бил значима крепост на стратегическо място. Построен на стеснение в сушата и отделен с крепостен ров, той се издигал над град Ормуз, в близост до най-добрите пристанища в района. Сигурно се бе сторил подходящо място на ватиканските мистици, търсещи скривалище за ключ, който да не бъде намерен в продължение на векове.
Именно към руините на замъка отиваха сега.
Вигор кимна.
— Да, португалската крепост. Но моят въпрос беше защо отиваме там. Ако знаехме това, би било по- лесно да се ориентираме какво по-точно да търсим из руините на замъка.
— Добре. И откъде смяташ, че трябва да започнем? Вигор посочи през прозорчето до Грей. Островът вече се виждаше.
— Ормуз е бил важно търговско пристанище, междинна точка за търговията със скъпоценни камъни, подправки и роби. Достатъчно важно, за да нахлуят португалците през шестнайсети век и да построят своя крепост. А явно е бил достатъчно важен и по времето на Марко Поло, щом Кублай хан е изпратил девойка от семейството си да се срещне именно тук с бъдещия си жених.
— Кокежин, Синята принцеса.
— Било е чиста проба търговско споразумение. Всъщност персийският шах, на когото била обещана, починал още докато Марко и Кокежин били на път. Накрая тя се омъжила за сина му. Което също било брак по сметка. Самата тя починала три години след това. Според някой се самоубила, според други умряла от мъка по друг мъж.
Грей се обърна.
— Да не искаш да кажеш, че…
— Марко Поло се оженил чак след смъртта на Кокежин. А когато самият той умрял, в стаята му имало две съкровища. Златният „пайцу“, който му бил дал Кублай хан. И златна диадема със скъпоценни камъни. — Вигор го погледна многозначително. — Диадема, достойна за принцеса.
Грей се замисли. Представи си дългото двегодишно плаване на Марко из непознати води. Още е бил
