Пак ги местеха.
Хариет вдигна чаша вода към устните на съпруга си. Облечен с долнище на анцуг и тениска, той седеше вързан за един стол.
— Джак, трябва да го изпиеш. Гълтай. Той отново започна да се дърпа.
— Накарай го да изпие шибаното хапче — излая жената, — или ще му го натикам в задника.
Ръцете на Хариет се разтрепериха.
— Моля те, Джак. Изпий го.
Анишен губеше търпение. Преди няколко минути облепената в черна кожа жена беше говорила по телефона, след което повика останалите, дори онези, които наблюдаваха улицата. Извлякоха Хариет от стария фризер, където беше прекарала цялата нощ. Ужасно място. Една-единствена гола Крушка осветяваше двете редици стоманени куки за месо, окачени на релси в тавана. По пода се виждаха кървави следи, стекли се към отводнителния канал в средата на фризера.
После беше дошло онова обаждане.
Бяха я измъкнали от ужасната стаичка, за да се погрижи за Джак. Държаха ги разделени. Не й позволяваха да стои при него. През цялата нощ се беше борила с ужасната мисъл, че може и да не го завари жив. След шока с тазера в хотелската стая той така и не беше дошъл напълно в съзнание. Завари го вързан за стола и със запушена уста, но иначе не изглеждаше наранен.
Когато я видя, започна да се мята, изпъваше въжетата, насмалко да събори стола. Макар че едва ли я беше познал. Оставаше си в дисасоциативно състояние, причинено от натрупалия се стрес и електрошока. Не помагаше и фактът, че се е събудил вързан и със запушена уста.
— Остави — каза накрая Анишен и стисна Хариет за рамото. — Хапчетата, които му даде, не помогнаха с нищо.
— Защото състоянието му вече се беше влошило — умолително обясни тя. — Нужно е време… и… трябва да ги взема редовно.
Анишен махна с ръка.
— Последен опит.
Хариет се наведе към Джак, като придържаше главата му с една ръка, а в другата държеше чашата. Той се дръпна назад, но тя го държеше здраво.
— Джак, обичам те. Моля те, изпий го. Заради мен. Наклони чашата и водата се стече по устните му. Накрая той отвори инстинктивно уста. Сигурно беше жаден. И щом започна, изгълта жадно чашата. Това сякаш го поуспокои и Той се отпусна на стола.
Хариет въздъхна облекчено.
— Изпи ли го? — попита Анишен.
— До един час трябва да подейства.
— Нямаме един час.
— Разбирам… но…
Хариет знаеше, че ги търсят. Все някой трябваше да ги търси. Колкото по-дълго останеха на едно място, толкова по-голям беше шансът да открият следите им. Колкото по-често се местеха, толкова по-студена ставаше следата.
— Изправете го! — каза Анишен.
Самата тя стисна Хариет за яката на ризата и я дръпна да стане. Силна беше. Блъсна Хариет към задния изход. Помощниците й, двама едри като горили мъже с рошави вежди, май арменци, Развързаха съпруга й и го изправиха помежду си. Единият държеше в джоба си пистолет — дулото бе опряно в гърба на Джак.
Анишен я стисна над лакътя.
Джак се развика и започна да се дърпа.
— Нееее!
— Дали да не му пуснем още малко ток — предложи едната горила.
— Недейте, моля ви — примоли се Хариет. — Аз мога да го успокоя.
Горилата не й обърна внимание.
Анишен, изглежда, обмисляше предложението й.
— Вече е светло — каза Хариет. — Ако го изнесете в безсъзнание…
— Има кръчми — каза единият пазач. — На улицата. Ще му излея малко водка на тениската. Никой няма да му обърне внимание.
Анишен се намръщи кисело. Сигурно защото не беше хрумнало първо на нея, реши Хариет. После бутна Хариет към Джак.
— Гледай да си мълчи, иначе ще му пусна толкова ток, че ще почне да се лигави като бебе.
Хариет се втурна към съпруга си, избута единия от пазачите и прихвана Джак през кръста. С другата си ръка потърка гърдите му.
— Всичко е наред, Джак. Спокойно. Хайде, тръгваме. Той я погледна подозрително, ала гневната му физиономия се посмекчи.
— Искам… вкъщи.
— Да, отиваме вкъщи… Хайде. И без да се инатиш.
Той ги остави да го изведат през задната врата на тясна уличка, която едва побираше една препълнена боклукчийска кофа. Слънчевата светлина опари очите й.
Подкараха ги по уличката.
Държали ги бяха в халето на изоставена касапница. Наоколо имаше и други заключени сгради на фалирали бизнес начинания. Хариет се огледа за познат ориентир. Намираха се някъде в Арлингтън. Знаеше, че са минали от другата страна на река Потомак.
Но къде по-точно?
Черен пикап додж беше паркиран на половин пресечка по-нататък.
Сутрешният трафик вече се сгъстяваше. Няколко бездомници се бяха скупчили до входа на обществена пералня. До тях имаше пазарска количка, пълна догоре с издути найлонови торби.
Анишен хвърли бегъл поглед на бездомниците и поведе групичката си към пикапа. Отключи го с дистанционното и задната врата се отвори с плъзгане.
Джак вървеше замаяно, забил поглед в земята.
Хариет изчака да се изравнят с хората до пазарската количка. Ръката й още беше върху корема на Джак.
„Извинявай“.
Ощипа го силно през тениската.
Джак подскочи и се развика отново:
— Нееее!
Започна да бута трескаво пазача.
— Кои сте вие бе?! Не ви познавам! — крещеше той. — Пуснете ме!
Хариет го дърпаше за ръката.
— Джак… Джак… Джак. Успокой се. Той замахна и я удари силно по рамото.
— Хей! — извика един от бездомниците. Беше ужасно кльощав и с рошава брада. Стискаше бутилка, пъхната в кафяв хартиен плик. — Що не оставите човека бе?
През нашарените от пара и конденз стъкла на обществената пералня надникнаха лица.
Анишен пристъпи назад към Хариет. Със студена усмивка и вперен в очите й поглед. Едната й ръка беше пъхната в джоба на тънката жилетка. Заплахата беше повече от очевидна.
Хариет потупа успокоително Джак и се обърна към бездомника с брадата.
— Това е съпругът ми. Болен е от Алцхаймер. Ние… водим го в болница.
Думите й прогониха тревогата от лицето на непознатия. Той кимна.
— Съчувствам ви, госпожо.
— Благодаря.
