оцелял и в тялото му наистина се крие потенциално лечение за болестта. На всичкото отгоре техният оцелял пациент свети, точно както разказва Марко Поло.
Грей поклати глава. Не в отрицание — просто не разбираше какво му казва Насър. Кръвта пулсираше в ушите му и го оглушаваше. Планът му се беше провалил.
Насър отново вдигна телефона до ухото си.
— Така че нашата историческа следа, изглежда, описа пълен кръг и се сля с научната. Това е краят на пътя, както се казва. За теб. И за родителите ти.
Грей усети как светът се срива отгоре му.
— Стига — изведнъж каза Вигор с авторитетния тон на преподавател.
Всички обърнаха очи към него. Дори Насър млъкна. Вигор впери поглед в похитителя им.
— Твърде много неща приемаш на доверие, млади човече. Предположения, които няма да послужат нито на теб, нито на работодателите ти.
— И защо, монсеньор? — попита Насър все така учтиво.
— Това лечение. Вашите учени приложили ли са го вече? — Вигор вдигна въпросително вежди, после изсумтя: — Обзалагам се, че не. Разполагате само с теоретични предположения, подкрепени донякъде от историята на Марко Поло. Но всичко това е далеч от научно доказаните факти. Лично аз не съм съгласен и със заключението, че историческата следа е стигнала своя край. Може и да се е пресякла с научната, но съвсем не е свършила. Според мен по-точното определение е, че тук двете следи се сливат. Не пренебрегвайте така прибързано историята, млади човече. Историческата следа продължава.
Грей се мъчеше да разчете подтекста зад думите на монсеньора. Лъжеше ли Вигор, блъфираше ли, или казваше истината?
Насър въздъхна, очевидно претегляше същите възможности.
— Оценявам опита ви, монсеньор. Но лично аз не виждам тук нищо, което да налага допълнително разследване. Оттук нататък думата имат учените.
Беше ред на Сейчан да изсумти.
— Точно затова никога няма да се издигнеш по-високо в йерархията на Гилдията, Амен. Мреш си да прехвърляш отговорността на други. Съветвам те да изслушаш монсеньора.
Насър я изгледа ядосано, но все пак се обърна към Вигор и каза:
— Картата на Марко Поло сочи към руините. Тук следата свършва.
Вигор се наведе и взе картата на Ангкор Ват.
— Комплексът е разположен на повече от сто и шейсет квадратни километра. Голяма площ. Сто и шейсет квадратни километра площ приличат ли ви на край?
Насър присви очи.
— Предлагате да претърся всичките сто и шейсет квадратни километра, така ли? С каква цел? Вече знаем какво е лечението.
Вигор поклати глава.
— Няма нужда да се претърсва целият комплекс. Марко Поло ни е улеснил значително, като е отбелязал най-важното място.
Насър се обърна към Грей и го прикова с гневен и заплашителен поглед.
Вигор пристъпи между двамата.
— Командир Пиърс не скри нищо. Той не знае отговора. Кълна се в душата си.
Насър го изгледа намръщено.
— Вие обаче го знаете, така ли? Вигор сведе глава.
— Така е. Знам го. И ще ви го кажа. Но само ако ми дадете дума, че ще пощадите родителите му.
Насър го гледаше подозрително. Вигор вдигна ръка.
— Не ви моля да ги освободите. Просто ме изслушайте й, мисля, ще разберете защо е важно да се стигне до края на следата.
Грей долови колебанието на Насър.
„О, моля те, Господи, нека Вигор успее да го убеди“.
Вигор продължи:
— И след като стигнете до края на следата, тогава вземете решение. За тях и за нас. Ще е глупаво да се лишите от заложници и ресурси, преди да сте разбрали какво се крие в истинския край на тази следа.
Насър се отпусна в стола си.
— Ами покажете ми къде води тя. Убедете ме, монсеньор.
— И ако успея, вие, като човек на честта, ще пощадите господин и госпожа Пиърс?
Насър махна с ръка.
— Добре. Засега. Но ако ме лъжете, монсеньор…
— Не ви лъжа. — Вигор клекна до масата. Грей клекна до него.
Вигор придърпа към себе си три неща — картата на Ангкор, ангелския текст от обелиска и трите символа от „паспортите“. Вдигна листа с ангелския текст.
— Както командир Пиърс вече каза, всички потъмнена диакритични знаци — ето тези малки кръгчета — всъщност обозначават храмове в комплекса на Ангкор Ват.
Насър кимна.
— А ето ги и трите символа от ключовете.
— А сега сравнете тези три символа със същите символи от текста върху обелиска. Оградените. Каква разлика виждате?
Насър и Грей се наведоха едновременно напред.
— Символите от обелиска имат три потъмнени кръгчета — каза Насър.
— Които обозначават храмовете — каза Вигор. — Така. А колко са потъмнените кръгчета при символите от ключовете?
— Само едно — каза Грей. И изведнъж проумя. Беше толкова сигурен, че е разгадал мистерията, че изобщо не се беше сетил да направи и следващата крачка. — Един храм. Това потъмнено кръгче не обозначава само португалския замък… а и един от храмовете!
Грей дръпна картата към себе си, взе химикалка и огради съответстващия на потъмнения диакритичен знак храм на трите схеми.
Насър се наведе по-близо да разчете името на отбелязания върху картата на Ангкор храм.
— Байон — каза и вдигна глава. — Но откъде сте сигурен, че става въпрос за нещо важно?
— Байон е последният храм, построен в Ангкор — каза Вигор. — Приблизително по времето, когато Марко Поло се е озовал тук. Странното при този храм е, че след неговото построяване строителството изведнъж замряло.
— Но какво има там? — попита Насър. Вигор сви рамене.
— Нямам представа. Може да е източникът на щама на Юда, може да е нещо друго. Знам само, че според Марко Поло е било достатъчно важно, за да го запази за идните поколения. А дори да греша, вече сте обиколили половината свят по следите на тази история — защо да спирате точно сега, когато сте само на крачка от края й?
Насър плъзна поглед из стаята. Сейчан се размърда.
— Пътят дотам е половин час, Амен. Струва си да отидем поне.
Грей предпочете да си замълчи, от страх че ако подкрепи предложението й, само ще вбеси Насър. Вигор заложи на по-директния подход:
— Марко Поло е положил значителни усилия да запази информацията за мястото на храма. Ватиканските мистици са положили не по-малко усилия да го защитят с код. Дори и местните хора твърдят, че храмът все още крие незнайни съкровища. Струва си да се огледа.
Ковалски вдигна ръка.
