— А аз трябва да пусна една вода. Спешно. Насър се намръщи, но след миг стана.
— Ще прескочим да го видим този Байон. Но не открием ли нищо до обед — край.
После отново вдигна телефона до ухото си.
— Анишен, екзекуцията се отлага.
Грей посегна и стисна коляното на Вигор под масата.
„Благодаря ти“.
Вигор му хвърли поглед, който казваше, че още не са се измъкнали от блатото.
Насър побърза да потвърди предчувствието му:
— Анишен, единият родител, онзи, когото си избрала. Ще пощадим живота му, както обещах на монсеньора. Но все пак ни е нужно нещо, което и занапред да ни осигури пълното съдействие на командир Пиърс.
Насър впи поглед в Грей и продължи:
— За всеки час без задоволителен резултат отрязвай по един пръст. И понеже вече изгубихме повече от час заради напразните пазарлъци на командир Пиърс, първия пръст можеш да го отрежеш още сега.
И прекъсна връзката.
Грей знаеше, че е по-добре да си мълчи, но думите излязоха от устата му, преди да ги е спрял:
— Копеле проклето! Ще те убия! Насър го изгледа спокойно.
— Между другото, командир Пиърс, ако се питате кой от родителите ви беше избрала Анишен… избрала е майка ви.
Когато дръпнаха качулката от главата й, Хариет разбра, че е станало нещо лошо, нещо много лошо.
Извлякоха я от килера, където я държаха заключена, и я накараха да седне на метален стол. Когато й махнаха качулката, видя, че се намират в изоставен склад. Помещението беше огромно, с бетонни стени и под. Метални греди и тръби се кръстосваха по тавана, вериги висяха от ръждясали макари, миришеше на моторно масло и изгоряла гума.
Хариет се огледа.
Нямаше прозорци. Единствената светлина идваше от няколко голи крушки, които се пънеха да изтикат мрака назад. Без особен успех. Покрай едната стена имаше метално стълбище. До него имаше стар товарен асансьор с отворена врата.
Нямаше жива душа — освен похитителите им, разбира се.
На крачка вляво от нея Анишен се беше облегнала на една маса, държеше до ухото си мобилен телефон. Мълчеше. Слушаше. На масата пред нея имаше пистолет, резачка и малка горелка. Трима мъже патрулираха на границата на мрака.
Съпругът на Хариет седеше отпуснат на друг метален стол срещу нея. И той беше с белезници. Един от тримата пазачи стоеше зад него с ръка на кобура. Само че Джак не беше заплаха за никого. Главата му висеше, от устата му се стичаше слюнка. Бяха му свалили панталоните. Беше се напикал и боксерките му тъмнееха подгизнали. Левият му крак завършваше с протеза от коляното надолу. Старата трудова злополука беше нанесла жесток удар върху самочувствието му. Природата му беше отнела и малкото останала гордост.
И не само природата.
Хариет чувстваше тежестта на скатаните в джоба на жилетката й хапчета.
Сълзи потекоха по бузите й.
Анишен каза нещо по телефона, после го затвори с щракване. Обърна се към Хариет и даде знак на един от пазачите.
— Свали й белезниците.
Хариет не възрази. Дори повдигна ръце. Мъжът превъртя ключа и тежестта падна. Тя разтърка китките си.
„Какво става?“ По сигнал от Анишен мъжът я избута заедно със стола до масата. Силното стържене на металните крака по пода разбуди Джак.
— Хариет… — изломоти той. — Колко е часът?
— Рано е, Джак — отвърна нежно тя. — Спи си. Анишен пристъпи към него.
— Няма да стане. Спа достатъчно. Тия хапчета, дето му ги даваш, най-после подействаха, че и отгоре. Но сега е време за ставане. — Сложи ръка под брадичката му и я повдигна. — Дръж го така — каза на пазача. — Не бива да пропусне шоуто.
Джак не се възпротиви, когато мъжът повдигна главата му.
Анишен се върна при масата, като бършеше ръката си в панталона. Кимна на пазача до стола на Хариет. Той се пресегна, хвана лявата й ръка, стовари я силно върху масата и притисна китката й към плота.
Хариет се дръпна инстинктивно, но мъжът натисна ръката й още по-силно, докато мишницата й не опря в ръба на масата. Хариет усети студеното дуло на пистолет, опряно в бузата й. Третият пазач.
Анишен се приближи.
— Май ще трябва да дадем малък урок на сина ти, госпожа Пиърс.
Взе горелката от масата и натисна копчето за включване. Син пламък изригна със съскане. Анишен я остави на масата до ръката на Хариет.
— С това ще спрем кървенето.
— Какво… какво правите?
Анишен все едно не я чу. Взе резачката и разтвори широко дръжките.
— Така… С кой пръст да започнем?
Грей се возеше на задната седалка на бял пикап. Сейчан седеше плътно притисната до него заради двамата въоръжени пазачи, които им правеха компания по фланговете. Насър седеше с лице към тях, също в компанията на пазачи. По-точно бодигардове.
Ковалски и Вигор бяха в друг пикап зад техния. Кортежът включваше още два пикапа, един отпред и един най-отзад, натъпкани с още стрелци в маскировъчни униформи.
Насър явно предпочиташе да не рискува.
Грей гледаше безучастно през предното стъкло към кулите на Ангкор Ват, които се очертаваха през мъглата напред — пет огромни кули с формата На царевични кочани, огрени от първите лъчи на изгряващото слънце. Ангкор Ват беше първият от многото храмове в грамадния комплекс. Беше също така най-големият и най-добре запазеният, смятаха го за символ на цяла Камбоджа — и той наистина внушаваше респект с безкрайното сякаш множество от стаи, стени, кулички, барелефи и статуи. Само той покриваше площ от петстотин акра.
Но не натам се бяха отправили те.
Тръгнали бяха към Ангкор Том, който отстоеше на още километър и половина на север. Не бе толкова голям като Ангкор Ват, но оградените му руини приютяваха великолепния храм Байон, който се смяташе за сърцето на цял Ангкор.
Пикапът се раздруса, попаднал на дупка.
Грей улови за миг отражението си в огледалото. Страните му бяха хлътнали, имаше тъмни сенки под очите, устните му бяха сухи и напукани, четината по челюстите и брадичката му го състаряваше с поне десет години. Само очите му все още светеха решително и студено, подхранвани от гнева и жаждата за отмъщение. Ала дълбоко в гърдите му имаше място само за скръб и вина.
Навярно усетила обземащото го отчаяние, Сейчан стисна ръката му. Жестът й не беше от нежните. Стисна силно пръстите му, заби нокти в месото му. Отказваше да го пусне, сякаш само нейната ръка го делеше от подхлъзването в дълбок кладенец.
Насър забеляза жеста й. Нещо като подигравателна усмивка мина по лицето му, но след миг изчезна.
