Грей последва следата през прага, като се чудеше какво е накарало професора да влезе тук. Скрил се е от някой пазач? Но следата му говореше за целенасоченост. Водеше право към един от предметите на дървените подпори — каменен купол с релефни изображения. Артефактът стигаше до кръста му и имаше дупка на върха. Приличаше на гранитен модел на вулкан, само дето беше покрит с релефни надписи. Грей се наведе да го огледа.
Надписите бяха на древногръцки.
Смръщи вежди и приближи детектора към каменния купол.
Следата на Полк правеше кръг около купола.
Грей тръгна по стъпките на мъртвеца. С какво артефактът беше привлякъл вниманието на Полк?
В този момент отляво долетя силен трясък. Грей се обърна и видя Ковалски да отстъпва заднишком от една маса. Стискаше в ръка дръжката на урна. Останалата част от вазата лежеше на парчета в краката му.
— Ама тя… счупи се.
Този тип имаше талант за очевидното.
Грей поклати глава. Трябваше да остави Ковалски в коридора. Беше като слон в стъкларски магазин — само дето слоновете имаха по-добър контрол над движенията си.
— И без това се клатушкаше, мамка й — каза гигантът, но май го беше яд повече на себе си, отколкото на урната. — Я ела да видиш нещо. — И посочи с дръжката към масата.
Грей застана до него. На масата имаше поставка за монети като онези на касите в супермаркетите — само че тук монетите бяха древногръцки. По празнината във втората редица личеше, че липсва една. Монетата на Полк? Оттук ли я е взел?
— Бутнах я в основата, без да искам, но успях да я хвана. — Ковалски постави внимателно дръжката върху плота на масата. — Разпадна се в ръцете ми.
— Не се притеснявай. Просто ще ти я удържат от заплатата.
— Ебаси. Колко ли струва?
— Няколкостотин. Ковалски подсвирна облекчено.
— Е, не е толкова зле.
— Няколкостотин хиляди — поясни Грей.
— Мама му стара прок…
Бурната реакция на Ковалски пресекна без време — някой отваряше врата. Грей понечи да се обърне, но Ковалски го стисна с лапата си над лакътя и го дръпна назад. Прикри Грей със собственото си тяло, като едновременно с това измъкна четиридесет и пет калибров пищов от презраменния си кобур.
В стаята влезе млада жена джобен размер. Ровеше нещо в чантичката си, в неведение за двамата мъже. Дори посегна слепешката към ключа на лампата, преди да осъзнае две неща едновременно — че осветлението вече е включено и че огромен като планина мъжага е насочил пистолет към гърдите й.
Жената изписка, отскочи назад и се фрасна в бравата.
— Извинявайте — каза Ковалски и вдигна цевта на пистолета си към тавана.
Грей побърза да се покаже иззад сащисания бодигард.
— Не се тревожете, госпожо. Ние сме от охраната на музея. Разследваме проникване с взлом.
Ковалски посочи с пистолета си парчетата от счупената ваза.
— Да, да, някой е счупил туй нещо — заяви той и погледна към Грей за потвърждение и съдействие, докато прибираше пистолета си в кобура.
Жената стискаше чантичката пред гърдите си. С другата ръка нагласи миниатюрните очила на носа си. Каквато беше слабичка и с късо подстриганата си кестенява коса приличаше на студентка, но по смръщените вежди и подозрителните очи си личеше, че е с десетина години по-голяма.
— Бихте ли ми показали някакъв документ за самоличност? — каза решително тя и направи малка крачка към отворената врата.
Грей вдигна лъскавия си черен пропуск с негова снимка и златен президентски печат.
— Мога да ви дам телефонен номер, на който ще потвърдят кои сме.
Жената примижа срещу пропуска и сякаш се отпусна малко, но напрежението още изпъваше раменете й. Обхвана с поглед стаята.
— Откраднато ли е нещо?
— Предполагам, че вие по-добре бихте отговорили на този въпрос — каза Грей, с надеждата че жената ще може да им помогне. — Забелязах, че оттук сякаш липсва една монета.
— Какво? — Тя забърза към масата, зарязала всяко колебание. Един поглед и лицето й се изкриви в нова тревога. — О, не… тази колекция ни е дадена под наем от Делфийския музей.
Пак Делфи.
Жената погледна към каменния купол с надписите, същия, който беше привлякъл вниманието на Полк. Или пък причината за нейната реакция беше фактът, че Ковалски се е облегнал на него.
— Не пипайте това, моля.
Ковалски се изправи. Погледна ръката си, сякаш тя е виновна. Бе така добър да се изчерви около яката.
— Извинявайте.
— Мога ли да попитам какво е това? — попита небрежно Грей и кимна към камъка.
Жената стисна притеснено ръце.
— Най-ценният експонат в колекцията и предстоящата изложба. Слава Богу, че крадците не са го докоснали. — За всеки случай го обиколи, като го оглеждаше внимателно. — На повече от хиляда и шестстотин години е.
— Но какво представлява? — настоя Грей.
— Нарича се „омфалос“. Което не съвсем точно се превежда като „пъп“. В древна Гърция омфалосът се е смятал за точката, около която се върти цялата вселена. Има много митове и легенди, свързани с омфалоса, приписват му се чудодейни сили.
— И как сте се сдобили с него?
Тя кимна към масата.
— От същата колекция е. На музея в Делфи.
— Делфи? Където е бил храмът на Делфийския оракул?
Жената вдигна изненадано поглед към него.
— Точно така. Омфалосът се е намирал във вътрешното светилище на храма. В най-святото помещение.
— И това е същият този камък?
— Не. За жалост е само копие. Доскоро всички смятаха, че това е оригиналният омфалос, същият, за който споменават в писанията си Плутарх и Сократ. Но сестринството на делфийските оракули води началото си отпреди три хиляди години, а този камък е едва наполовина толкова стар.
— Какво е станало с оригинала?
— Изгубил се е. Никой не знае.
Тя се изправи и тръгна към вратата. Взе закачената на пирон до нея престилка, облече я и премести служебната си карта от ризата върху ревера на престилката.
Чак сега Грей забеляза картата. Там имаше снимка на жената и името й отдолу.
ПОЛК, Е.
— Полк… — прочете на глас той.
— Д-р Елизабет Полк — каза жената.
Лошо предчувствие смрази кръвта във вените на Грей. Изведнъж разбра защо е идвал тук професорът.
— Случайно да познавате човек на име Арчибалд Полк?
Тя го погледна съсредоточено в очите.
— Баща ми? Защо?
