3.
— Мъртъв?
Грей седеше на ръба на бюрото в складовото помещение. Знаеше каква болка й причинява с думите си. Елизабет Полк се срина на стола и сякаш се смали в бялата си лабораторна престилка. Не заплака. Шокът блокираше сълзите, но тя свали очилата си, сякаш за да е готова, когато избият.
— Чух за стрелбата в мола — промълви тя. — Но не съм си и помисляла, че… — Поклати глава. — Целия ден бях тук, в сутерена.
Където нямаше сигнал, мълчаливо си помисли Грей. Пейнтър беше споменал, че безуспешно е търсил дъщерята на Полк по телефона. А тя през цялото време е била на територията на комплекса.
— Съжалявам, знам, че моментът е крайно неподходящ, Елизабет, но трябва да ви попитам — подхвана той, — кога за последно видяхте баща си?
Тя преглътна шумно — явно самоконтролът започваше да й се изплъзва. Гласът й трепереше.
— Аз… не съм сигурна. Преди година. Скарахме се. О, Боже, като си помисля какви неща му наговорих… — проплака тя и вдигна ръка към челото си.
Грей видя болката и чувството за вина в очите й.
— Сигурен съм, че е знаел колко много означава за вас.
Тя го стрелна с мрачен поглед.
— Благодаря ви за окуражителните думи, но… вие не сте го познавали, нали?
Грей усети твърдото ядро зад външността й на малка книжна мишка. Нямаше нищо против да посрещне гнева й, макар да знаеше, че емоцията е насочена навътре, а не към него. Ковалски беше избягал в другия край на стаята и ги наблюдаваше начумерено.
Грей се завъртя и посочи към редичките древни монети върху масата.
— Знам, защото намерихме една такава монета у баща ви. — Спомни си какво му беше казал Пейнтър за монетата. — С бюста на Фаустина Старшата от едната страна и с Делфийския храм от другата.
Очите й се разшириха и тя сведе поглед към празното място в редицата монети.
Грей вдигна ръка.
— Дошъл е тук преди да го застрелят. Тук, в кабинета ви.
— Не ми е кабинет — промълви тя и се огледа, сякаш търсеше призрака на баща си. — Аз просто събирам материал за докторската си дисертация. В интерес на истината, ако баща ми не беше използвал влиянието си, едва ли щях да се класирам за докторантурата към Делфийския музей в Гърция. Допреди месец бях там. Върнах се в Щатите заради предстоящата изложба, да наглеждам нещата по организацията. Не знам как баща ми е разбрал, че съм тук. Особено след като двамата… — Махна с ръка и не довърши изречението.
— Явно е следял как вървят нещата при вас.
В този момент сълзите избиха. Не много, само колкото да се стекат по едната й буза. Тя изтри ядно лице с ръкава, на престилката си.
Грей й даде миг да се овладее. Погледна към Ковалски, който обикаляше отегчено каменния омфалос като луна в бавна орбита. Бащата на Елизабет беше направил същото. Защо?
Елизабет сякаш прочете мислите му.
— Защо баща ми е идвал тук? Защо е взел монетата?
— Не знам. Но по всичко личи, че е бил преследван и че е знаел това. — Представи си как Полк обикаля по границите на комплекса и търси начин да се свърже лично със Сигма, без да разкрие местонахождението си. — Може би е взел монетата като един вид застраховка, ако го убият. Тя беше замърсена и убиецът едва ли би й обърнал внимание при повърхностен обиск на тялото. Виж, криминолозите със сигурност биха я отбелязали в доклада си. Според мен баща ви се е надявал монетата да доведе следователите тук. В този кабинет и при вас. Защото е знаел, че ще докладвате за изчезването й.
Сълзите й бяха пресъхнали междувременно.
— Но защо би направил всичко това?
Грей затвори очи и се концентрира, опита се да погледне на нещата от гледната точка на убития.
— Ако съм прав за монетата, значи баща ви се е опасявал, че ще го обискират. Явно е знаел, че убийците търсят нещо. Нещо, което е било у него…
„Разбира се“.
Грей отвори очи и стана. Елизабет стана след него. Очите й оглеждаха стаята, но този път не търсеха призраци. Веждите й се бяха сбрали съсредоточено над носа. Дамата явно схващаше бързо, помисли си Грей.
— Може да е скрил тук онова, което са търсили убийците — каза тя и си сложи очилата.
Грей тръгна към Ковалски, който чакаше до оформения като конус камък.
— Баща ви изглежда е проявил особен интерес към храмовия омфалос.
Елизабет го последва смръщена.
— А вие откъде всъщност знаете?
Грей обясни накратко за радиоактивното облъчване и й показа портативния детектор.
— Радиоактивната следа ни доведе тук, а щом показанията са толкова силни, значи баща ви е прекарал известно време близо до артефакта.
Елизабет пребледня леко при новината за предсмъртното състояние на баща си. Въпреки това намери сили да махне на Ковалски.
— В онзи контакт е включено да се зарежда фенерче за спешни случаи.
Той кимна и отиде да го вземе. Елизабет се приближи до камъка.
— Макар да изглежда солиден, омфалосът всъщност е кух. Нещо като обърната с дъното нагоре купа от гранит — каза тя и посочи дупката в центъра на каменния купол.
Грей разбра какво имаше предвид жената. Баща й лесно би могъл да пусне нещо през отвора. Взе фенерчето от Ковалски, наведе се над камъка и насочи лъча през дупката. Камъкът наистина беше кух. Най-долу се виждаха дъските на дървената подпора. Грей премести лъча и забеляза нещо в единия край. Приличаше на огладен камък с размерите на малък пъпеш.
— Не знам какво е — промърмори той и се изправи. — Трябва да повдигнем камъка.
— Тежък е — обясни Елизабет. — Когато го докараха, шестима мъже едва успяха да го извадят от сандъка. Но при инструментите отзад има лост. Сигурно ще успеем да го повдигнем от едната страна. Трябва да внимаваме обаче.
— Ще ида да го взема — каза Ковалски.
В същия миг телефонът върху бюрото на Елизабет иззвъня. Тя отиде там, взе слушалката и погледна екранчето.
— Охраната е. — Погледна часовника си, после се обърна към Грей. — Работното време е свършило. Сигурно ще питат докога смятам да работя.
— Кажете им поне още един час.
Тя кимна и натисна бутона за приемане. Потвърди коя е, после се заслуша. Очите й се разшириха.
— Разбирам. Качвам се веднага. — Затвори и се обърна към Грей. — Някой се е обадил за бомбена заплаха. Тук, в музея. Евакуират цялата сграда.
Грей запази мълчание. Ясно му беше, че подобна заплаха точно сега не може да е съвпадение. По очите на жената разбра, че е стигнала до същото заключение.
— Някой знае — бавно каза той. — А след днешната стрелба в мола една бомбена заплаха е най- сигурният начин да опразнят сградата.
Обърна се и огледа за пореден път омфалоса. Нямаха време да си играят на предпазливи археолози.
Ковалски явно беше стигнал до същия извод.
— Чух — каза той, приближавайки се откъм дъното на помещението. Вместо подплатен лост носеше голям чук на рамо. — Дръпнете се.
