— Не! — извика Елизабет.
Само че Ковалски не беше в настроение за преговори. Скъси с една крачка разстоянието, вдигна чука над главата си и замахна.
Елизабет ахна ужасено.
Но вместо да разбие на парчета древния артефакт, чукът се стовари върху дъските на подпората отдолу. Дървото се нацепи. Ковалски вдигна отново чука и го стовари върху друга дъска от същата страна.
Лишен от подпора в единия си край, тежкият камък се наклони… после бавно полегна на хълбок. Оцелелите дъски се натрошиха под тежестта му, но самият артефакт изглежда не пострада от бавното си катурване.
Ковалски метна чука на рамото си.
Елизабет го зяпна с любопитна смесица от ужас и страхопочитание.
Грей се приближи до дървената подпора и се смъкна на едно коляно. Скритият под омфалоса обект беше излязъл наяве. Не беше огладен камък. Грей приближи до него детектора. Машинката отчете повишена радиация, но не повече от тази на бинокъла, който намериха под скамейката в парка.
Доволен от резултата, Грей взе предмета и се изправи.
Елизабет отстъпи сащисано назад.
Ковалски присви очи.
— Череп? Заради това ли е цялата дандания, за един череп?
Грей огледа внимателно находката. Черепът беше малък и без долната челюст. Обърна го с отвора нагоре. Наличните зъби бяха големи и разположени върху издадена напред горна челюст.
— Не е човешки — каза той. — Ако се съди по размера и формата, бих казал, че е на човекоподобно. Може би на шимпанзе.
Изражението на Ковалски се вкисели още повече.
— Супер — изръмжа той. — Аман от маймуни.
Гигантът беше развил трайна антипатия към всичко маймунско по време на предишна мисия — толкова поне знаеше Грей. Нещо, свързано с павиани… или човекоподобни маймуни. Повече подробности така и не беше успял да измъкне от него.
— А това… какво е това отстрани на черепа? — попита Елизабет и посочи.
Грей знаеше какво има предвид. Набиваше се на очи. Към темпоралната кост, точно над ушния отвор беше прикрепено извито парче неръждаема стомана.
— Нямам представа — отвърна той. — Може да е слухово апаратче. Като го гледам, ще да е от новите кохлеарни импланти.
— В тиквата на някаква си маймуна? — възкликна Ковалски.
Грей сви рамене.
— Ще трябва да го проучим по-късно.
— И защо баща ми го е донесъл тук?
Грей поклати глава.
— Не знам. Но някой е искал да го спре. И все още държи да се докопа до това нещо.
— Какво ще правим?
— Ще се махнем оттук. Преди някой да е разбрал, че сме го намерили.
Грей огледа за последно дървената подпора, за да е сигурен, че професорът не е оставил още нещо там. Като бележка, в която обяснява всичко, например. Няма лошо да се надяваш. Огледа с фенерчето вътрешността на катурнатия омфалос.
Нищо.
Понечи да извади фенерчето и лъчът облиза вътрешната повърхност. Погледът му улови нещо. Приличаше на спираловиден жлеб, който започваше от ръба и се виеше като тирбушон по повърхността към отвора в центъра. Грей плъзна пръст по него и си даде сметка, че вдлъбнатата резка всъщност е дълга непрекъсната линия релефен текст. Наведе се по-близо и обърна фенерчето така, че лъчът да се стесни върху надписа.
Елизабет видя какво е привлякло вниманието му.
— Древносанскритски — каза тя.
Грей се надигна.
— И какво прави надпис на санскрит от вътрешната страна на…
Ковалски го прекъсна.
— К’во значение има? — И посочи с палец към вратата. — Помниш за бомбената заплаха, нали? Не е ли време да си плюем на петите?
Грей се изправи. Ковалски имаше право. Достатъчно време бяха изгубили. Претърсването на сградата сигурно вече беше…
Откъм коридора долетя приглушен звук.
Ковалски завъртя очи, а изражението му беше повече от красноречиво. „Казах ли ти аз!“
— Какво ще правим? — попита Елизабет.
Пейнтър спря пред кабинета на патолога и почука на открехнатата врата.
— Влез — извика отвътре Малкълм. — Джоунс, при теб ли са данните от…?
Пейнтър бутна широко вратата тъкмо когато Малкълм се обръщаше със стола зад бюрото си. Още беше със синята хирургическа манта. Очилата бяха вдигнати на главата му и той разтриваше уморено основата на носа си, когато най-сетне видя кой стои на прага.
Очите му се разшириха.
— Директоре… — Понечи да стане, но Пейнтър му махна да не си прави труда и влезе.
— Брант ми каза, че си се обаждал. Бях в залата за видеонаблюдение.
— Нещо за стрелеца?
— Засега не. Още пресяваме записите. Но материалът е огромен, а част от записите са трудни за обработка.
След единадесети септември видеонаблюдението на столицата беше засилено многократно. В радиус от десет мили около Белия дом широкообективни камери следяха всеки квадратен метър от улици, паркове и обществени места. Както и шестдесет процента от вътрешните пространства. Няколко камери бяха уловили отрязъци от придвижването на д-р Полк през комплекса на Националния мол и данните потвърждаваха маршрута, който Грей беше определил с детектора за радиация. Но все още имаше празнини. Макар да разполагаха със запис как Полк пада прострелян в ръцете на Грей, нито една камера не беше уловила проблясък от изстрела, какво остава за образ на самия стрелец.
А това беше крайно притеснително.
По всичко личеше, че снайперистът е знаел как са разположени камерите и е открил пролука в мрежата за наблюдение. Или още по-лошо, някой е бил в състояние да изтрие издайническите кадри от записите в мола.
Така или иначе, тези факти говореха, че убиецът на професор Полк има дебели връзки тук, във Вашингтон. Но къде и с кого? Ако участието на Полк в мозъчния тръст на Язоновците имаше нещо общо с убийството му, значи пред Пейнтър се отваряше истинска кутия на Пандора. Язоновците имаха пръст в множество свръхсекретни проекти, вариращи от всички отсенки на сивото до наситеночерното.
Едно нещо беше ясно със сигурност — тази нощ Пейнтър нямаше да спи. Нито той, нито другите.
— Някакви новини от Грей? — попита Малкълм, премести купчина папки от един стол и покани Пейнтър да седне.
— В Природонаучния музей е. Дирята на Полк го е отвела там.
— Да се надяваме, че ще открие нещо. Всъщност и аз затова се обадих в кабинета ви. Мисля, че изрових още трохи, по които да тръгнем.
Обзет от любопитство, Пейнтър седна на стола. Малкълм завъртя плоския монитор на компютъра си така, че и двамата да го виждат.
— Какво си открил? — попита Пейнтър.
