Усети погледа на Кат в гърба си. Беше подозрителна, но нямаше нужда да я тревожи, преди да разбере каква е ситуацията.
Особено като се имаше предвид, че чакаше второ дете.
Монк поведе останалите с насочен напред пистолет. Имаше само десет патрона… и най-малкото трима противници. Доста неизгодна позиция, особено след като онези бяха с автоматични оръжия. Не смееше да пропилее и един куршум. Вторият му пълнител бе в куфарчето, но то бе зарязано пред вратата на лабораторията на Малой.
— Има ли друг изход? — попита той Андреа.
— Не… но… — Тя затърси с поглед из коридора.
Джон Крийд я поддържаше за лакътя, за да не й позволи да изостане.
— Какво но? — подкани я Монк.
— Сградата на лабораторията е построена на модули. За по-лесна промяна на разположението на помещенията — бързо отвърна тя и посочи нагоре. — Между етажите има голямо поддържащо ниво. С мостове за работните екипи.
Монк погледна към тавана. Можеше и да свърши работа.
— Къде е най-близкият вход?
Тя поклати глава. Още се бореше с шока.
— Не зная…
Монк спря и сграбчи рамото й с изкуствената си ръка.
— Андреа, поеми дъх, успокой…
Отекна автоматична стрелба. Един от преследвачите се показа в края на коридора. От дулото на оръжието му излизаха пламъци. Куршуми се забиха в пода и стените около тях. Монк избута Андреа зад себе си и стреля напосоки, пропилявайки безценен патрон. Убиецът моментално се скри зад ъгъла. Монк блъсна Андреа към най-близката врата. Крийд се понесе след тях.
Озоваха се в малко антре. Право пред тях имаше двойна врата.
— Бързо! — извика Монк.
Хвърлиха се през вратата към следващата стая. Светлините се включиха автоматично и разкриха голямо помещение, разделено от редове клетки от неръждаема стомана. Миризмата на животни моментално удари Монк. Припомни си какво беше казала Андреа за подземното ниво. Това явно беше вивариумът, където държаха опитните животни. От един от задните редове излая куче. По-наблизо се размърдаха по- дребни — и не чак толкова дребни тела. Тумбести прасенца грухтяха и душеха в долния ред по-големи клетки. Бяха Горе-долу колкото футболни топки.
Нямаше начин да барикадират вратата, а стрелецът щеше всеки момент да ги настигне.
— Има ли друг изход? — попита той Андреа.
Тя кимна и посочи към отсрещния край.
— По-бързо.
Монк чу зад себе си някакво тракане и се обърна. Крийд отваряше вратите на клетките, без да престава да тича. След него се изсипваха розови и черни телца. Щураха се във всички посоки, грухтяха и квичаха. Нови и нови прасета се включваха в лудницата.
— Какво… — започна Монк.
— Препятствия — отвърна Крийд, без да спира да отваря врати.
Монк кимна. Нямаше да е зле да задръстят след себе си с купища квичащи футболни топки. Определено щяха да забавят стрелеца.
Почти бяха стигнали другия край на вивариума, когато чу двойната врата да се отваря с трясък. Последва кратък автоматичен откос, но бързо спря. Чу се стреснат вик, последван от падане на тяло на пода.
Едно на нула за свинските топки.
Монк бутна Андреа към другата двойна врата в дъното на помещението. Миг по-късно отново се озоваха в коридора.
— Входовете към поддържащото ниво — настоя Монк. — Няма ли някой наблизо?
— Единственият, за който знам със сигурност, е в лабораторията на доктор Малой.
Монк огледа пресичащите се коридори. Беше се изгубил.
— Можеш ли да ни върнеш до нея?
— Да. Насам.
Андреа ги поведе решително, донякъде отърсила се от шока. Монк вървеше плътно до нея, следван от Крийд. Монк видя, че младокът притиска бедрото си. Крачолът му беше мокър.
Крийд забеляза погледа му и му махна да не спира.
— Рикошет. Само драскотина. Продължавай.
Нямаха друг избор. След поредния завой Монк внезапно позна коридора. Бяха направили пълен кръг и отново се намираха при лабораторията на д-р Малой. Като потвърждение на това Монк забеляза куфарчето си до отворената врата.
Затичаха се с всичка сила.
В другия край на коридора се появи друг стрелец с развяващ се черен шлифер. До отворената врата на лабораторията оставаха десет метра.
Монк вдигна пистолета и стреля срещу нападателя.
— Не спирайте! — извика той, когато Андреа и Крийд забавиха крачка. — Стигнете до стаята!
Колкото и ненормално е да тичаш към човек с автомат, лабораторията предлагаше единствената надежда за спасение.
Монк стреля още два пъти. Пълнителят му почти свърши, но изстрелите забавиха нападателя. За съжаление кратката престрелка не остана незабелязана. Зад тях се разнесе нов откос. Друг стрелец. Нападателите се опитваха да ги хванат в кръстосан огън.
Но те вече бяха стигнали лабораторията.
Андреа и Крийд се хвърлиха вътре. Монк се метна напред — един куршум изсвистя над главата му, — грабна куфарчето и се претърколи в лабораторията.
В следващия миг Крийд затръшна вратата.
— Заключва се автоматично — каза Андреа. Трепереше и гледаше да стои колкото се може по-далеч от стола, на който бе вързано тялото на д-р Малой.
Монк се изправи с пистолет в едната ръка и куфарчето в другата.
— Къде е входът?
Андреа се обърна и посочи тавана над лабораторната маса. Квадратният панел беше отбелязан със знак за високо напрежение.
Монк се обърна към Крийд.
— Качи я горе. И не спирайте.
— А ти?
— Не се безпокой за мен. Ще дойда след вас. Хайде, по-живо!
Докато Крийд вдигаше Андреа на масата, Монк се отпусна на коляно. Трябваше да спечели достатъчно време, за да могат двамата да се измъкнат. Знаеше, че е жизненоважно жената да бъде спасена. Д-р Малой явно й беше казал нещо — нещо, за което си заслужаваше да бъде убита. Каквото и да бе то, Монк искаше да го знае.
Крийд вече беше отворил капака и буташе с двете си ръце Андреа през него.
Като използва трупа на стола като прикритие, Монк отвори куфарчето, без да го гледа — не откъсваше поглед от вратата. Заключена или не, тя не предлагаше по-голяма защита от лист тоалетна хартия. Особено като се имаше предвид огневата мощ на кучите синове.
А на него му оставаха само два патрона. Трябваше да извади резервния пълнител.
Тъкмо посягаше към него, когато дръжката на вратата се пръсна заедно с голяма част от касата. От удара вратата се отвори широко.
