върху момчето и професора.
Монк се намръщи с отвращение.
— Разделеният на четири кръг. Някакъв езически кръст.
— Първоначалната хипотеза е, че е възможно да е емблема на екотерористи. И е възможно да е точно това. Може би някакви ненормални водят лична вендета срещу „Виатус“. И може би първият файл е съдържал някаква следа за всичко това. — Пейнтър въздъхна и се протегна. — Както и да е, крайно време е да поговорим с главния изпълнителен директор на „Виатус Интернешънъл“ Ивар Карлсен.
— Ами ако не желае да говори?
— При две убийства на два континента е по-добре да си развърже езика. Лошите отзиви в пресата съсипват цената на акциите по-бързо и от най-мрачните отчети и баланси.
— Кога да…
Прекъсна го настоятелно почукване на вратата. Двамата се обърнаха едновременно. Кат влезе забързано и тръгна към бюрото. Монк протегна ръка към нея, но тя не му обърна внимание.
Пейнтър се поизправи в стола си. Това не вещаеше нищо добро…
Кат беше присвила загрижено очи. Бузите й бяха зачервени, сякаш бе тичала насам.
— Имаме проблем.
— Какъв? — попита Пейнтър.
— Трябваше да се сетя по-рано — горчиво рече тя. — Явно нашето запитване и това на Интерпол са се оплели някъде над Атлантика. Нито едната, нито другата страна не си е дала сметка, че говорим за два отделни инцидента. Ама че глупост. Като кучета, които си гонят опашките.
— Какво има? — отново попита Пейнтър.
Монк хвана ръката на жена си.
— По-полека, скъпа. Дишай дълбоко.
Предложението му само я ядоса още повече, но тя все пак стисна ръката му.
— Още едно убийство. Друг мъртвец, белязан с кръста и кръга.
— Къде?
— В Рим — рече Кат. — Във Ватикана.
Не беше нужно да обяснява повече.
— Хайде всички да запазим спокойствие — каза Сейчан. Пистолетът в ръката й беше неподвижен като скала.
Стоящият зад Грей Ковалски пусна багажа, вдигна ръце и каза кисело:
— Мразя да пътувам с теб, Грей. Честна дума.
Грей не му обърна внимание и се обърна към бившата убийца на Гилдията… тоест ако наистина беше бивша.
— Сейчан, какво правиш?
В думите му имаше куп въпроси. Какво прави тя в Рим? Защо държи Рейчъл за заложница? Защо е насочила пистолет към него? Как изобщо може да е тук?
Сателитният сигнал от импланта й твърдеше, че се намира във Венеция. Пейнтър щеше да му се обади веднага, ако забележат, че е тръгнала към Рим.
Тя подмина въпроса му и на свой ред попита:
— Оръжие?
И кимна към Ковалски, отправяйки въпроса и към него.
— Не.
Сейчан изгледа Грей, сякаш претегляше истинността на отговора, после сви рамене, прибра пистолета и влезе в стаята. Движеше се с грацията на лъвица, цялата крака и скрита сила. Грей не се съмняваше, че може да извади пистолета, преди той да успее да мигне.
— В такъв случай можем да поговорим като приятели — рече тя насмешливо и подхвърли на Грей малко ключе. Явно беше за белезниците на Рейчъл.
Той го улови, отиде до леглото и се наведе да я освободи.
— Добре ли си? — прошепна в ухото й, докато пъхаше ключето в ключалката. Бузите им бяха една до друга. Тилът й миришеше познато, събуждаше стари чувства и разпалваше жарава, която бе смятал за отдавна изстинала. Когато се изправи, забеляза, че е пуснала косата си по-дълга, до под раменете. Освен това беше отслабнала и скулите й изпъкваха повече, с което приликата й с Одри Хепбърн ставаше още по- голяма.
Рейчъл разтърка освободената си китка. Трепереше от ярост и смущение.
— Добре съм. Всъщност няма да е зле да чуеш какво има да казва. — Сниши глас. — Само внимавай. Напрегната е като тетива.
Грей се обърна към Сейчан. Тя отиде до прозореца и се загледа над покривите на Рим. Кривата на Колизея се очертаваше на фона на небето.
— Откъде искаш да започна, Пиърс? — Не си направи труда да го погледне. — Не ме очакваше в Рим, нали?
Лявата й ръка докосна хълбока й. Жестът беше обвинителен. Датчикът бе имплантиран миналата година по време на коремна операция. Точно на това място.
Сейчан потвърди опасенията на Грей.
— Беше достатъчно подозрително, че се измъкнах така лесно в Банкок. А след като нямаше сериозно преследване, бях сигурна, че нещо не е наред. — Обърна се и повдигна вежда към Грей. — Агент на Гилдията бяга от плен без никакви последствия, само с повърхностно издирване?
— Намерила си импланта.
— Определено си ви бива, признавам. Трудно беше да го намеря. Дори цялостен магнитен резонанс в Санкт Петербург не успя да го разкрие. Преди пет месеца наех един доктор да ме отвори. Точно там, където ме оперирахте.
Това бе недостатъкът на плана на Пейнтър. Бяха подценили параноята на Сейчан.
— Операцията продължи три часа — продължи тя със заплашителни нотки в гласа. — Гледах всичко на монитора. Намериха импланта в заздравялата рана. Раната, която получих, докато спасявах твоя живот, Пиърс.
Гневът бе сковал лицето й, но Грей успя да забележи леката болка в очите й.
— Значи си махнала датчика. — Грей си представи лъкатушещия път по картата. — Но си го задържала.
— Оказа се, че е полезен. Позволяваше ми да се крия. Можех да го оставя някъде за известно време и да отида където си поискам.
— Както си направила във Венеция.
Тя сви рамене.
— Градът, в който живееше уредникът, когото уби. И в който продължава да живее семейството му.
Остави обвинението да увисне във въздуха. Сейчан поклати едва-едва глава и извърна поглед. На Грей му бе трудно да разчете танца на емоциите, прелетели по лицето й.
— Момичето имаше котка — рече тя малко по-тихо. — На оранжеви ивици и с кожена каишка.
Грей знаеше, че „момичето“ е дъщерята на уредника. Значи Сейчан наистина бе отишла да провери семейството. Доближила ги бе достатъчно, за да наблюдава простата рутина на живота на едно семейство, разбито от смъртта на съпруг и баща. Сигурно беше поставила датчика в каишката на котката. Умен ход. Котката скита по улиците и покривите и така датчикът изглежда активен. Нищо чудно, че агентите на място не бяха открили следа от нея в квартала. А докато копоите бяха душили лъжливата следа, истинската котка беше успяла да се измъкне.
Искаше повече отговори от тази жена. Един въпрос го глождеше особено силно. Така и не бяха завършили този разговор.
— Ами твърдението ти, че си двоен…
