Сейчан го погледна остро. Физиономията й не се промени, но очите й бяха станали като кремък и го предупреждаваха да замълчи. Грей се канеше да я пита за твърдението й, че е къртица в Гилдията, двоен агент, внедрен от западните сили, но тя явно не искаше да говори на тази тема пред други хора. Или пък може би разчиташе изражението и неправилно? Може би горчивината в очите й бе просто подигравка за наивността му? Спомни си последните й думи в Банкок.
„Довери ми се, Грей. Ей тоничко поне“.
Вперил поглед в нея, той изостави въпроса.
Засега.
— Тогава защо си в Рим? Защо да се срещаме по такъв начин? — Грей посочи Рейчъл.
— Защото се нуждая от разменна монета.
— Нещо, което да използваш срещу мен ли? — Грей хвърли бърз поглед към Рейчъл.
— Не. Нещо, което да предложа на Гилдията. След станалото в Камбоджа започнаха да се съмняват в лоялността ми. А и доколкото знам, Гилдията е започнала да души около атентата в „Свети Петър“. Нещо е събудило интереса им. После чух, че монсеньор Верона е замесен в този инцидент…
— Инцидент? — избухна Рейчъл. — Та той е в кома!
Сейчан не й обърна внимание.
— Затова дойдох тук. Предположих, че мога да се възползвам от ситуацията. Ако успея да науча нещо жизненоважно за атаката, бих могла да си спечеля отново пълното доверие на Гилдията.
Грей я погледна внимателно. Въпреки коравосърдечните й думи доводите й бяха същите като онези преди две години. Твърдеше, че била внедрена в Гилдията, за да разбере кои са лидерите й. Единственият начин да се издига по кървавата стълба на сенчестата йерархия бе да дава резултати.
— Мислех да разпитам Рейчъл — обясни тя. — Но когато отидох там, открих, че някой претърсва апартамента й.
Грей се обърна към Рейчъл, която кимна утвърдително, но гневните пламъчета продължаваха да играят в очите й.
— Гилдията реши, че убийците са търсили нещо от убития свещеник. Нещо, от което отчаяно са се нуждаели. Вероятно са претърсили тялото му, но експлозията не им е оставила много време за действие. Не са успели да претърсят монсеньора.
— Значи някой е решил, че въпросното нещо е у Вигор — сети се Грей и се обърна към Рейчъл. — И че то може да се е озовало у племенницата му, след като е прибрала вещите му от болницата.
Сейчан кимна и каза:
— И са отишли да го потърсят.
Ужасът сви стомаха му на топка. Ако бяха намерили Рейчъл, щяха да я подложат на жесток разпит и да я убият. А след като не бяха успели да я намерят в апартамента, сигурно я търсеха точно в този момент и държаха под наблюдение местата, където имаше най-голяма вероятност да я открият — апартамента, работното място, дори болницата.
Имаше само един начин да защити Рейчъл.
— Трябва да разберем какво търсят.
Рейчъл и Сейчан се спогледаха и Рейчъл каза:
— То е у мен.
Грей не успя да скрие изненадата си.
— Но нямаме представа какво означава — допълни Сейчан. — Покажи му го.
Рейчъл бръкна в джоба на якето си и извади малка кожена чантичка, приличаше на кесия. Разказа набързо как я е открила окачена на бронзовия пръст на скелета в базиликата „Св. Петър“.
— Вуйчо Вигор ме упъти — завърши тя и му подаде чантичката. — Но със Сейчан не успяхме да разберем нищо повече. Особено за онова, което е вътре.
„Със Сейчан“?!
Каза го толкова небрежно, че човек можеше да си помисли, че са партньори, а не похитител и жертва. Грей хвърли поглед към банята — докато Рейчъл говореше, Сейчан беше влязла там. Сигурен беше, че ги слуша. И при най-малкия опит да избягат щеше да се намеси.
— Наистина ли си добре? — прошепна Грей на Рейчъл.
Тя кимна.
— Сложи ми белезниците, докато вземаше душ. Не е от доверчивите.
За момент Грей оцени предпазливостта на убийцата. Рейчъл беше твърдоглава като него. При най- малката възможност щеше да хукне да бяга. А това можеше да свърши зле. Ако я хванеха другите ловци, едва ли щяха да са толкова мили с нея.
Ковалски използва отсъствието на Сейчан, пристъпи напред и посочи чантичката.
— Какво има вътре?
Грей изсипа съдържанието в ръката си. Усети погледа на Рейчъл. Тя чакаше да чуе преценката му.
— Това да не е… — Ковалски надничаше над рамото на Грей, но се дръпна назад. — Ох, ама че гадост!
Грей определено споделяше мнението му. Намръщи се с отвращение.
— Човешки пръст.
— Мумифициран пръст — добави Рейчъл.
Физиономията на Ковалски стана още по-кисела.
— И като знам какви сме, сигурно е прокълнат.
— Откъде се е появил? — попита Грей.
— Не зная, но отец Джовани работеше в планините на Северна Англия. Провеждал е някакви разкопки. В полицейския доклад няма повече подробности.
Грей пусна изсушения пръст в чантичката. Докато го правеше, забеляза грубата спирала върху кожата. Обърна чантичката и видя друг знак на обратната страна.
Обърна се към Рейчъл.
— Този символ. Ти каза, че си знаела, че чантичката трябва да има нещо общо с атаката. Защо си толкова сигурна?
Получи отговора, който очакваше.
— Нападателите са дамгосали отец Джовани — тя докосна челото си — със същия знак. Тази подробност беше спестена на пресата. Интерпол проучва значението й.
Грей впери поглед в кесията в дланта си. Така ставаха три убийства на три континента. Но каква беше връзката, между тях? Рейчъл явно прочете нещо на лицето му.
— Какво има, Грей?
Преди да успее да отговори, телефонът на нощното шкафче иззвъня. За миг всички замръзнаха. Сейчан се върна в стаята, облечена в черни панталони и тъмночервена блуза. Отгоре навлече окъсано черно кожено яке.
— Някой няма ли да отговори? — обади се Ковалски, когато телефонът звънна за втори път.
Грей отиде до шкафчето и вдигна слушалката.
— Ало?
Беше Франко, съдържателят на хотела.
— А, сеньор Пиърс. Просто исках да ви уведомя, че имате гости. Тръгнаха към стаята ви.
За момент Грей не успя да разбере какво му казва. В Европа бе обичайно посетителите да се обявяват предварително в случай, че моментът не е удобен. А Франко знаеше, че Рейчъл и Грей са бивши любовници. И не би искал да бъдат заварени със свалени гащи, така да се каже.
Но Грей не очакваше никого. Сети се какво означава това. Промърмори едно забързано „Grazie“ и се обърна към останалите.
— Имаме си компания.
— Компания ли? — не разбра Ковалски.
Сейчан разбра моментално.
— Да не са ви следили?
