Ключът на страшния съд

Ивар запази безизразна физиономия. Гравел не беше позволил нищо, а само го спъваше на всяка крачка. Беше искал срещата да е в Цюрих, където се намираше новият международен секретариат на клуба. Но благодарение на ловките си манипулации Ивар бе надхитрил генералния секретар и бе нагласил нещата така, че конференцията да се проведе в Осло. Основната причина за това бе специалната екскурзия, която бе уредил за последния ден и в която щяха да участват единствено най-видните участници в конференцията.

— Като генерален секретар на Римския клуб мисля, че е напълно редно да съм сред онези, които ще ходят до Шпицберген — притисна го Антонио.

— Разбирам, Антонио, но се боя, че това е невъзможно. Трябва да разбереш колко деликатна е природата на онова място. Ако зависеше от мен, много щях да се радвам на компанията ти, но не аз, а норвежкото правителство ограничи броя на посетителите на Свалбард.

— Но… — Антонио с все сила се мъчеше да намери подходящ аргумент.

Ивар го остави да се пече на бавен огън. На „Виатус“ бе струвало цяло състояние да уреди корпоративни самолети, за да откара елита на конференцията до далечния Шпицберген в Северния ледовит океан. Целта на пътуването бе неофициална обиколка на Световното зърнохранилище Свалбард. Огромният подземен резерв бе построен да съхранява и да запази семената на света, и по-точно семената на културни растения. Намираше се дълбоко в недрата на онова вечно замръзнало и негостоприемно място, за да оцелее в случай на глобална катастрофа, независимо дали природна, или друга. Ако подобно нещо се случеше, замразените и погребани семена щяха да бъдат запазени за един бъдещ свят.

Именно затова Свалбард си бе получил прякора Хранилището на Страшния съд.

— Но… мисля, че на такова пътуване управителният борд на Римския клуб трябва да покаже единство — продължи Антонио. — Осигуряването на прехрана е особено важно в наше време.

Ивар се насили да не завърти очи. Знаеше, че напъванията на Антонио Гравел нямат нищо общо с осигуряването на прехрана, а със собствените му желания да се отърка в следващото поколение световни лидери.

— Прав си за прехраната — съгласи се той. — Всъщност именно тази тема ще бъде основна в програмната ми реч.

Ивар възнамеряваше чрез програмната си реч да насочи ресурсите на Римския клуб в нова посока. Време беше за истински действия. Въпреки това забеляза помръкналата физиономия на Антонио. На изнеженото му лице се беше изписал гняв.

— Като стана дума за речта ти — горчиво рече той, сдобих се с нейна чернова и я прочетох.

Ивар спря и се обърна към него.

— Чел си речта ми? — Никой не трябваше да знае съдържанието й. — Откъде я намери?

Антонио махна с ръка.

— Не е толкова важно. Важното е, че не можеш да изнесеш подобна лекция и да очакваш да бъдеш представител на Римския клуб. Обсъдих въпроса със съпрезидента Бута. И той е на същото мнение. Сега не му е времето да се отправят предупреждения за скорошно и неизбежно рухване на света. Това е… това е безотговорно.

Приливът на кръв прогони студа от лицето на Ивар.

— Тогава кога му е времето? — попита той през зъби. — Когато светът се потопи в хаос и деветдесет процента от населението измрат ли?

Антонио поклати глава.

— Точно това имам предвид. Ще направиш клубът да изглежда като сбирщина ненормални пророци, вещаещи края на света. Няма да допуснем такова нещо.

— Няма да допуснете ли? В основата на речта ми е публикуваният доклад на самия Римски клуб.

— Да, зная. „Граници на растежа“. Доста често го цитираш в речта си. Писан е през седемдесет и втора.

— А днес е още по-актуален. Докладът очертава най-подробно срива, към който в момента светът се носи с пълна сила.

Ивар бе изучил задълбочено „Граници на растежа“, всички негови графики и данни. Докладът моделираше бъдеще, при което населението продължава да расте в геометрична прогресия, докато производството на храна се увеличава само в аритметична прогресия. В крайна сметка населението няма да е в състояние да произвежда достатъчно храна, за да задоволи нуждите си. Човечеството ще достигне до тази точка като движещ се с пълна скорост локомотив и ще я подмине. След като това се случи, ще последват хаос, глад и войни, като крайният резултат ще бъде унищожаването на човечеството. Дори най- консервативните модели показваха, че 90% от населението на света ще измре в резултат на този срив. Проучванията бяха повтаряни и от други екипи и ужасните изводи си оставаха същите.

Антонио сви рамене — даваше да се разбере, че това не го интересува. Ивар сви юмрук. Едва се сдържаше да не му разбие носа.

— Та значи в речта си — каза Антонио, без да подозира за надвисналата заплаха, — ти се застъпваш за радикален контрол върху популацията. Това никога няма да бъде прието.

— Трябва да бъде прието — възрази Ивар. — Няма друг начин да се измъкнем от онова, което ни чака. Населението на света стана от четири на шест милиарда само за двайсет години. И няма никакви признаци, че темповете намаляват. След още двайсет години ще сме девет милиарда. И то по време, когато обработваемата земя намалява, когато глобалното затопляне внася пълен безпорядък, когато океаните ни умират. Ще преминем границата по-скоро, отколкото се очаква.

Ивар хвана ръката на Антонио и продължи развълнувано:

— Но ние можем да смекчим последиците, като планираме още сега. Това е единственият начин да избегнем пълния срив — бавно и равномерно да намаляваме човешката биомаса на тази планета, преди да сме стигнали критичната точка. Бъдещето на човечеството зависи от нас.

— Ще се справим идеално — каза Антонио. — Или нямаш вяра в собствените си проучвания? Нима патентованите от твоята компания генномодифицирани храни не трябваше да отворят нови хоризонти, да дават по-богати реколти?

— Но дори това ще ни спечели съвсем малко време.

Антонио си погледна часовника.

— Като стана въпрос за време, трябва да вървя. Предадох ти съобщението на Бута. Ще трябва да коригираш речта си по съответния начин, ако искаш да я изнесеш.

Ивар го загледа как върви към подвижния мост при портата Киркегата.

Заръмя — лекият дъжд бе само предвестник на потопа, който щеше да се излее — и той остави ледените капки да охладят бясно биещото му сърце. По-късно щеше да обсъди този въпрос със съпрезидента. Може би щеше се наложи да укроти риториката си. Може би щеше да е по-добре да държи по-леко волана, който управляваше съдбата на света.

Отново спокоен и решителен, Ивар тръгна през двора към църквата. Вече беше закъснял за срещата. В Римския клуб беше събрал мислещите като него мъже и жени — онези, които бяха готови да правят трудни избори и да отстояват убежденията си. Докато Антонио и двамата съпрезиденти бяха фигурантите на Римския клуб, Ивар Карлсен и вътрешният му кръг имаха свое съглашение, бяха клуб в клуба — сърце от желязо, туптящо с надеждата за планетата.

Влезе и видя, че другите вече са се събрали в малкия неф с тухлени стени. От едната страна бяха наредени столове, а отляво на олтара бе разположена сцената за хоровете. Сводестите прозорци пропускаха мътна светлина, така че ярко светещият позлатен полилей се мъчеше да добави в атмосферата малко ведрина.

Лицата се обърнаха към него.

Общо дванадесет души.

Това беше истинската сила зад клуба — лидерите на индустрията, нобелови лауреати, правителствени представители от най-големите страни, дори една холивудска знаменитост, чиято известност бе привлякла както внимание, така и пари за каузата на групата.

Всеки си имаше своя определена цел.

Дори мъжът, който в момента се приближаваше към Ивар. Носеше черен костюм и измъчена