Грей се замисли. Беше толкова разтревожен от отсъствието на Рейчъл, че не беше обърнал внимание на колите около тях. Спомни си и предишните си тревоги относно ловците, как може би държат под наблюдение всичко и всеки, свързан по някакъв начин с Рейчъл. А той бе звънял на няколко места.
И тревогата му сигурно бе стигнала до неподходящи уши.
Сейчан разчете растящата увереност на лицето му и тръгна към вратата. Извади пистолета си и каза:
— Напускаме преждевременно, момчета.
7.
Ивар Карлсен гледаше как бурята набира сили от другата страна на фиорда. Обичаше суровото време и посрещаше с отворени обятия грубото преминаване на есента в зима. Леден дъжд и снежни вихрушки вече бяха обичайни за по-студените нощи. Повечето сутрини имаше скреж. Дори сега, докато се облягаше на старите камъни и се взираше през сводестия прозорец, усещаше студа по бузите си.
Стоеше на върха на кулата Мунк. Това бе най-високата точка на крепостта Акершхус, една от най- големите забележителности на Осло, построена през 13 век от крал Хакон V на източната страна на пристанището, за да защитава града. С времето била подсилена с ровове, бастиони и бойници. Кулата Мунк, на която се намираше в момента, бе издигната в средата на 16 век, когато към защитата на крепостта и замъка били добавени и оръдия.
Изправи се и положи ръка върху едно от старите оръдия. Студеният метал му напомни за дълга му, за отговорността да защити не само страната си, но и целия свят. Именно затова бе избрал тази крепост за мястото, където да се проведе тазгодишната Световна конференция по изхранването към ЮНЕСКО. Тя бе подходящ бастион срещу тревожните времена, които наближаваха. Един милиард души по целия свят бяха изправени пред недостиг на храна и той знаеше, че това е само началото. Срещата бе жизненоважна за света и за неговата компания — „Виатус Интернешънъл“.
Нямаше да позволи нищо да попречи на целите му — нито случилото се в Африка, нито дори онова, което ставаше във Вашингтон. Целите му бяха важни за световната сигурност, да не говорим за завещаното от собствените му предци.
През 1802 година, когато Осло все още се наричало Кристиания, братята Кнут и Артур Карлсен обединили дърводобивна компания с фабрика за барут и положили началото на нова империя. Богатството им станало легендарно и ги превърнало в истински индустриални барони. И още тогава двамата използвали състоянието си за добри дела. Основали училища, построили болници, направили подобрения в националната инфраструктура и — което е най-важното — съдействали за обновяването на бързо развиващата се страна. Именно затова нарекли компанията си „Виатус“ от латинските думи via, означаваща „път“, и vita, „живот“. За братята Карлсен „Виатус“ била „Пътят на живота“. Тя била въплъщение на вярата им, че крайната цел на индустрията е да направи света по-добър и че богатството трябва върви ръка за ръка с отговорността.
И Ивар смяташе да се придържа към този завет, продължаващ назад до самото основаване на Норвегия. Според преданията родовото дърво на Карлсен можеше да се проследи до първите викингски заселници, а корените му бяха преплетени с тези на Игдрасил, световното дърво в норвежката митология. Но Ивар знаеше, че тези твърдения са просто цветисти приказки, разказвани от старите му bestefar и bestemor, истории предавани от поколение на поколение.
Така или иначе, Ивар се гордееше с фамилната си история и със силните викингски традиции на Норвегия. Харесваше му това сравнение. Именно викингите бяха оформили северния свят, носейки се със своите кораби дракони през цяла Европа и Русия, стигнали дори до Америка.
Как може човек да не се гордее с това?
От високия си пост на кулата Ивар гледаше как буреносните облаци се трупат в небето. Преди обяд щеше да завали дъжд, който следобед щеше да се превърне в лапавица и може би довечера щеше да падне първият истински сняг. Зимата беше дошла по-рано тази година — още един знак за променящия се климат, с който природата си отмъщаваше за пораженията, нанесени й от човека. Това бе ответният й удар заради отровните отпадъци и повишаването на въглеродния двуокис в атмосферата. Нека другите разискват ролята на човека за глобалното затопляне. Ивар живееше в страна на ледници. Знаеше истината. Ледът и вечната замръзналост се топяха с рекордна бързина. През 2006 година норвежките ледници се бяха отдръпнали по-бързо, отколкото когато и да било.
Светът се променяше, топеше се пред очите му. Някой трябваше да се изправи и да защити човечеството.
„Дори този някой да е проклет викинг“, помисли си с мрачна усмивка Ивар.
Поклати глава. Ама че глупава мисъл. Особено на неговата възраст. Странно е как историята натежава повече на сърцето с напредването на възрастта. Ивар съвсем скоро щеше да отбележи шейсет и петия си рожден ден. И макар червената му коса отдавна да бе побеляла, продължаваше да я носи дълга до раменете. Освен това се поддържаше във форма и редовно упражняваше тялото си както в сауната, така и навън на вледеняващи температури, както например при това дълго и студено изкачване до върха на тази кула. С годините това ежедневие бе закалило тялото му, а лицето му бе като стара обработена кожа.
Погледна си часовника. Официално заседанието на ЮНЕСКО започваше утре сутринта, но имаше няколко организационни срещи, на които трябваше да присъства.
Когато тръгна да слиза от кулата, бурята вече пълзеше по фиорда. Подготовката в двора продължаваше. Въпреки че се канеше да завали, служителите подреждаха маси и навеси. За щастие повечето разговори и лекции щяха да се проведат във величествените стаи и банкетни зали в горната част на замъка Акершхус, а в средновековната църква бяха предвидени вечерни концерти, в които щяха да участват хорове от цял свят. Освен това военните музеи в крепостта — Музеят на норвежката съпротива и Музеят на Въоръжените сили — щяха да са готови за посетители, както и долните нива на самия замък, където гидовете щяха да водят туристите в стари тъмници и тъмни коридори и да разказват истории за призраци и вещици, които винаги бяха населявали тази мрачна твърдина.
Разбира се, реалната история на Акершхус бе не по-малко мрачна. През Втората световна война в крепостта се установили германците. Мнозина норвежци били измъчвани и избити между тези стени. А след това бе дошъл ред на нови съдебни процеси и екзекуции, в това число екзекуцията на прочутия предател и нацистки колаборационист Видкун Кислинг.
Спусна се от кулата и излезе в двора. Унесен в мисли за минало и настояще, не забеляза изпречилия се на пътя му дебел мъж и едва не се блъсна в него. Моментално разпозна Антонио Гравел. Генералният секретар на Римския клуб не изглеждаше много доволен.
И Ивар знаеше защо. Беше се надявал да стои настрана от него поне още няколко часа, но явно не бе писано да стане така. Двамата не се спогаждаха още откакто Ивар влезе в организацията му.
Римският клуб представляваше международен мозъчен тръст, съставен от индустриалци, учени, световни лидери и дори короновани особи. От учредяването му през 1968 година се бе превърнал в организация, включваща тридесет страни на пет континента. Основната цел на организацията бе да насочи вниманието към глобалните кризи, заплашващи да се появят в бъдеще. Бащата на Ивар бе един от основателите му.
След смъртта му Ивар бе заел неговото място и откри, че Римският клуб му допада както лично, така и на нуждите му. През изминалите години се чувстваше чудесно в тази организация и постепенно се издигна до лидерски позиции. В резултат на това Антонио Гравел се чувстваше застрашен и през последните месеци бе станал още по-непоносим.
Въпреки това Ивар си наложи да се държи топло и приветливо.
— А, Антонио. Нямам много време. Защо не повървиш с мен?
Антонио го последва през двора.
— Ще трябва да намериш време, Ивар. Аз позволих тазгодишната конференция да се поведе в Осло. Най-малкото, което можеш да направиш, е да изслушаш тревогите ми.
