най-сетне минаха през старите градски порти и се насочиха към центъра, таксито буквално запълзя. Улиците ставаха все по-тесни и по-тесни. Пешеходците се дърпаха настрани; между колите се провираха велосипедисти.
Накрая таксито отби по пресечката и спря пред малкия хотел. Грей бързо изскочи навън, грабна сака си и остави Ковалски да се занимава с плащането.
От улицата хотелът бе почти незабележим. На малка месингова плоча на стената, не по-голяма от дланта на Грей, пишеше „Casa di Cartina“. Заемаше три долепени една до друга сгради, строени през 18 век. До малката рецепция се стигаше по късо стълбище, водещо надолу.
Причината за името на хотела стана очевидна, когато звънчето на вратата оповести пристигането на Грей. И четирите стени на помещението бяха покрити със стари карти и планове. Собствениците на хотела бяха потомци на много поколения пътешественици и моряци, които можеха да се проследят до времето на Христофор Колумб.
Зад малкото дървено бюро седеше съсухрен старец със закопчана жилетка. При вида на Грей на лицето му се появи топла усмивка.
— Отдавна не сме се виждали, сеньор Пиърс — приветливо го поздрави собственикът на английски.
— Наистина, Франко.
Размениха няколко любезности, докато не се появи Ковалски. Погледът на едрия мъж се плъзна по стените. Като бивш моряк той кимна одобрително на избраната украса.
— Франко, Рейчъл случайно да се е обаждала? — попита Грей, като се мъчеше напрежението му да не му проличи. — Да е оставяла някакво съобщение?
Собственикът го погледна объркано.
— Съобщение ли?
Сърцето на Грей се сви. Явно съобщение нямаше. Може би тя беше в опасност…
— Сеньор Пиърс, защо й е на сеньорина Верона да оставя съобщение? Тя вече ви чака горе в стаята ви.
Облекчението го заля като студена вълна.
— Горе ли?
Франко се пресегна към таблото зад бюрото, свали един ключ и го подаде на Грей.
— На четвъртия етаж. Избрах ви хубава стая с балкон. Гледката към Колизея определено си заслужава.
Грей кимна и взе ключа.
— Gracie.
— Да повикам ли някой за багажа ви? Ковалски вдигна сака на Грей от пода и каза:
— Аз ще се погрижа. — И побутна шефа си с багажа по задника, за да се размърда.
Грей благодари отново на Франко и тръгна към стълбището. Беше тясно и вито, приличаше повече на стълба, отколкото на стълбище. Налагаше се да вървят един зад друг. Ковалски го погледна съмнително.
— Къде е асансьорът?
— Няма асансьор — отвърна Грей.
— Майтапиш се. — Гигантът се мъчеше да се побере в теснотията с багажа. След две площадки лицето му бе станало тъмночервено и устата му бълваха проклятие след проклятие.
Стигнаха четвъртия етаж и Грей тръгна по табелите към стаята им. Етажът представляваше заплетен лабиринт от резки завои и неочаквани слепи стени.
Накрая намери нужната му врата. Макар стаята да бе негова, все пак почука, преди да бутне вратата. Изгаряше от нетърпение да види Рейчъл. Силата на желанието му чак го изненадваше. Много време бе минало… може би прекалено много.
— Рейчъл? Аз съм.
Тя седеше на леглото, окъпана от лъчите на утринното слънце. Прозорецът зад нея обрамчваше силуета й като картина. Изправи се, когато Грей влезе.
— Защо не се обади? — попита той.
Преди тя да успее да отвори уста, се разнесе друг женски глас:
— Защото я помолих да не го прави.
Едва сега Грей забеляза белезниците, които закопчаваха дясната ръка на Рейчъл за леглото. Обърна се.
От банята излезе стройна жена по халат. Черната й права коса беше мокра, току-що сресана и падаше до раменете. Бадемови очи с цвета на студен нефрит се взираха в него. Жената се облегна на касата на вратата и небрежно кръстоса голите си до бедрата крака.
Държеше насочен към него пистолет.
— Сейчан…
— Нищо повече няма да научим от нея — каза Монк на Пейнтър, докато се отпускаше на стола пред бюрото. — Изтощена е и все още е в шок.
Пейнтър го погледна внимателно. Монк изглеждаше не по-малко изтощен.
— Крийд приключи ли с обработката на генетичните данни?
— Преди часове. За по-голяма сигурност иска да ги даде на някой статистик, но засега потвърждава казаното от Андреа Солдерич. Поне дотолкова, доколкото можем да преценим.
Пейнтър беше в течение с развитието на нещата. Асистентката на д-р Малой бе описала разговора с него час преди да бъде убит. Професорът компилирал генетичните данни, които Джейсън Горман изпратил на баща си. Представлявали генетична карта на царевицата, отглеждана в Африка. Радиоактивните маркери показвали кои гени са чужди за растението.
Две хромозоми.
— А какво става с оригиналния файл? — попита Пейнтър. — Онзи, който Джейсън Горман изпратил преди два месеца и който съдържа данните за семената, засети първоначално?
Монк прокара длан по голото си теме.
— В Принстън още се опитват да го намерят. Проверили са всички сървъри. Сигурно професорът го е държал изолиран на собствения си компютър, а той е унищожен от убийците. Ще рече — изчезнал е безследно.
Пейнтър въздъхна. Продължаваха да се натъкват на задънени улици. Дори стрелците бяха изчезнали. Не бяха открити тела. Убийците явно бяха избегнали взрива и бяха успели да се измъкнат през кордона около лабораторията.
— Макар да не разполагаме с твърдо доказателство, лично аз вярвам на разказа на Андреа — продължи Монк. — Според нея в оригиналните семена професорът намерил една хромозома чужда ДНК. Смятал, че двата файла показвали, че генното модифициране е нестабилно.
— Но без първия файл не можем да го докажем — рече Пейнтър.
— И все пак професорът е измъчван и убит сигурно именно затова. Нападателите явно са имали заповед да унищожат всички данни за първия файл… както и всеки, който е знаел за съществуването му. И почти успяха.
Пейнтър се намръщи.
— И все пак единственото, с което разполагаме, са думите на госпожица Солдерич. А според нея дори професорът не бил напълно сигурен дали става въпрос за нестабилност. Образците може да са от два различни хибрида. Може помежду им да няма нищо общо.
— И какъв е следващият ни ход?
— Мисля, че е време да идем до източника на всичко това.
Монк погледна логото във форма на зърно, отпечатано върху папката на бюрото на Пейнтър.
— „Виатус“.
— Да. Всичко води към въпросната норвежка корпорация. Нали прочете доклада за символа, жигосан
