директор на „Виатус“ Ивар Карлсен ще участва в нея. Някой трябва да го притисне, да го накара да говори, да разкрие повече подробности за естеството на проучванията, които са провеждали в Африка.
— Чувал съм за репутацията на Карлсен. Не е някой балама. Твърдият подход изобщо няма да бъде от полза.
— Разбирам.
— Освен това той има могъщи приятели. Включително и тук, в Щатите.
— Това ми е известно.
Пейнтър разполагаше с пълното досие на Карлсен и компанията му. „Виатус“ си бе осигурила сериозни позиции в Съединените щати — финансиране на консорциум за биогорива в Средния запад, партньорство с една от големите нефтохимически компании, произвеждаща изкуствени торове и хербициди, и, естествено, няколко доста рентабилни съвместни патента с „Монсанто“ за генномодифицирани сортове зърнени култури.
— Всъщност вече знам за срещата в Осло — продължи Меткаф. — Един наш общ приятел ще участва в нея. Човекът, който поиска от АИОП отговори за убийството на сина му.
— Сенатор Горман? — Това изненада Пейнтър.
— Вече е в Осло. Въпреки обстоятелствата около смъртта на сина му, той си остава близък съдружник на Ивар Карлсен. Не ви препоръчвам да ядосате когото и да било от двамата. Всякакво разпитване на Карлсен трябва да се направи възможно най-дискретно.
— Разбирам. В такъв случай това подкрепя още повече втората причина да поискам тази среща.
— И каква е тя?
— Поради деликатността на случая и заплахата от международни усложнения бих искал лично аз да говоря с Карлсен.
Меткаф не беше очаквал това. Нужни му бяха няколко секунди, за да схване искането.
— Смятате да отидете лично? В Осло?
— Да, сър.
— Кой ще ръководи Сигма, докато ви няма?
— Катрин Брайънт. Тя е мой заместник. Служила е във флотското разузнаване и има връзки с чужди и международни служби. Напълно подходяща е да ръководи Сигма и да координира всяка операция.
Меткаф се облегна назад и се замисли върху плана.
Пейнтър знаеше, че мъжът пред него има твърд кодекс относно личната отговорност. Именно благодарение на него се бе изкачил толкова бързо по йерархичната стълбица на Въоръжените сили. И сега Пейнтър натискаше именно в тази посока.
— Вече обяснихте колко е тънък ледът под Сигма — убедено заговори той. — Дайте ни шанс да се докажем. И ако всичко отиде по дяволите, нека вината за това да е моя. Ще поема пълната отговорност.
Меткаф мълчеше. Отново фиксира Пейнтър със стоманените си очи. Пейнтър отговори на погледа му, без да трепне.
Преди да отстъпи, Меткаф натисна още мъничко:
— Стъпвайте леко, директор Кроу. И не повишавайте глас.
— Не се безпокойте. Точно с това са известни предците ми. Стъпките им са много леки.
Това предизвика крива усмивка у шефа. Той стана и тръгна към вратата.
— Може би. Но в случая имах предвид Теди Рузвелт.
Генералът излезе, а Пейнтър остана прав. Трябваше да отдаде дължимото на този тип. Беше прав за Теди. Мотото му беше идеално за всеки агент, тръгнал на задача.
„Не повишавай глас, но дръж голяма тояга“.
— Тези думи ли използва директор Кроу? — попита Кат.
Монк стоеше пред нея. Тя бе седнала на канапето в кабинета си.
— Точно тези. Трябва му голяма тояга.
— Но нужно ли е ти да си въпросната тояга?
Монк пристъпи напред и се отпусна на коляно, за да е очи в очи с жена си. Знаеше, че пазарлъкът ще е тежък. Беше говорил с Пейнтър преди половин час. Директорът бе предложил на Монк работа на терен — да отиде със самия него в Осло. Въпреки това той едва сега успя да събере достатъчно кураж, за да съобщи на Кат.
— Няма да е нищо повече от един светски разговор — обеща Монк. — Като онези, които провеждам тук през последните месеци. Само дето този ще е малко по-далеч.
Тя не срещна погледа му. Взираше се в стиснатите си в скута ръце. Гласът й бе тих.
— Да, а виж как завърши последната ти лесна задача.
Монк се придвижи още напред и се намърда между коленете й.
— Всичко ще е наред.
Току-що бе проверил какво става с Андреа Солдерич. Вече я бяха преместили на сигурно място под защитата на Вътрешна сигурност под личната охрана на Скот Харват — агент, на когото Монк имаше пълно доверие.
— Въпросът не е в това — каза Кат.
Монк разбра думите й. Пресегна се, пъхна ръце под блузата й и нежно сложи длан върху корема й. Кожата й беше гореща. Тя потръпна от докосването.
— Знам в какво е въпросът — с дрезгав глас рече Монк. — Паметта ми може и да е като швейцарско сирене, но нито за секунда не забравям онова, което е наистина важно. И именно затова ще се погрижа да не се случи нищо лошо.
— Не можеш да контролираш всичко.
Монк вдигна очи към нея.
— Нито пък ти, Кат.
В погледа й продължаваше да се чете болка. Монк знаеше колко й е било трудно да се грижи за него, докато се възстановяваше, колко мразеше да се разделят. Дори и сега. Закрилническото й поведение бе рожба на страха. Месеци наред бе убедена, че Монк е мъртъв. Той можеше само да си представи какво й е било. Затова не настоя, въпреки че това не беше добре и за двамата.
Дори сега отказа да настоява пред нея.
Ако тя не искаше, той нямаше да замине.
— Не мога да понасям мисълта, че ще тръгнеш на задача — каза Кат. Издърпа ръцете му изпод блузата си и ги стисна здраво. — Но бих намразила още повече себе си, ако ти кажа да не го правиш.
— Не е нужно да ми го казваш — тихо каза той. Внезапно се почувства като егоист. — Знаеш го. Разбирам. Ще има и други мисии. Когато и двамата сме готови.
Кат го изгледа свирепо. После го придърпа към себе си. Устните й се спряха над неговите.
— Вечният мъченик Кокалис.
— Какво…?
Тя го накара да млъкне с устни. Когато го пусна, той изпъшка и се наведе за още.
— Само гледай този път да се върнеш с всичките си чаркове — каза тя и смушка с пръст изкуствената му ръка.
Монк, който винаги бе по-бавният от двамата, все още се мъчеше да догони мислите й.
— Да не искаш да кажеш…
— Ох, Господи, Монк. Да, можеш да отидеш.
Заля го радост и огромно облекчение. На лицето му цъфна щастлива усмивка, която тутакси стана похотлива.
Кат прочете мислите му и постави пръст на устните му.
— Не, не искам дори да чувам майтапа, че си голямата тояга.
— Стига, маце… нима бих го направил?
Тя махна пръста си и го целуна отново. Той пъхна ръце под нея, сложи я в скута си и прошепна:
