Сякаш всичко трябваше да бъде подчинено на волята й. Подобно на Рейчъл, тя също се оглеждаше, но погледът й се стрелкаше насам-натам и като че ли преценяваше всичко.
Въпреки тези разлики у двете имаше страшно много сходни неща. И двете бяха със силна воля, самоуверени, предизвикателни. И на моменти можеха да го накарат да затаи дъх само с един поглед.
Грей се застави да мисли за нещо друго, когато осъзна, че има още нещо, по което си приличат. Той нямаше бъдеще с нито една от тях. Отдавна беше затворил тази глава с Рейчъл и никога нямаше да я отвори със Сейчан.
Унесени в своите си мисли, ездачите продължаваха да пътуват през планините. През следващия час пътеката почти се изгуби сред насипи, покрити със сняг скали и черна гора. Накрая изкачиха един рид и пред тях се разкри дълбока долина. Пътят надолу бе зашеметяващо стръмен.
Уолас дръпна поводите и спря.
— Почти стигнахме.
Небето бе чисто и обсипано със звезди, така че не им бе трудно да яздят в тъмното, но сега под тях беше истинска нощ. Тъмна гора изпълваше долината.
Но това не бе всичко.
На черния фон на гората се виждаха няколко червени точки, подобни на малки лагерни огньове. Лесно можеха да не ги забележат, ако беше светло.
— Какви са тези светлини? — попита Грей.
— Горящ торф — отвърна Уолас, като духаше в шепи, за да разтопи ледените висулки по брадата си. — Голяма част от района е покрита с торф. Предимно наносни торфища.
— Това пък какво ще рече на нормален език? — попита Ковалски.
Уолас обясни, но Грей бе достатъчно запознат с темата. Торфът представляваше натрупване на гниещи растения — дървета, листа, мъх, гъби. Образуваше се на купчини във влажните места. Отлаганията често се срещаха там, където ледниците са се оттеглили и са издълбали планинските склонове, както беше в Лейк Дистрикт.
Уолас посочи към долината.
— Гората долу расте върху едно от най-дълбоките торфени блата в района. Заема хиляди хектари. Повечето от отлаганията са до три метра. Но в тази долина на някои места са измерени десет пъти по- големи дълбочини. Торфището е много старо.
— А огньовете? — попита Рейчъл.
— А, това му единственото хубаво на торфа — каза Уолас. — Гори. Използвали са го за гориво, откакто човекът се е появил тук. За готвене и отопление. Предполагам, че именно подобни естествени огньове като тези долу са дали идеята на древните хора да го използват за гориво.
— Откога горят тези огньове? — попита Грей.
— Не знам — сви рамене Уолас. — Димят си, откакто дойдох тук преди три години. Пълзят бавно под повърхността и е невъзможно да бъдат изгасени. Все си горят, подхранвани от безкрайните си запаси. Известно е, че някои подобни огньове не са угасвали векове наред.
— Опасни ли са? — попита Рейчъл.
— Да, девойко. Трябва да внимаваш къде стъпваш. Земята може да изглежда твърда, дори да е покрита със сняг, но няколко стъпки отдолу да се спотайва огнен ад. Горящи джобове торф и огнени реки.
Уолас смуши коня си с пети и започна да се спуска надолу.
— Но не се безпокойте. Знам най-безопасните пътеки. Не се отклонявайте. Дръжте се плътно зад мен.
Никой не възрази. Дори Руфъс се присламчи по-близо до господаря си. Грей извади джипиеса, за да се увери, че все още следи пътя им. На малкия екран светеше топографска карта. Линия от малки червени точки показваше как да се върнат от планините. Удовлетворен, Грей прибра устройството.
Забеляза, че Сейчан се взира в него. Щом видя, че я гледа, извърна поглед — малко по-бързо от обичайното.
Уолас ги поведе надолу на зигзаг. Сипеите и торфът правеха спускането опасно, но професорът се оказа верен на думата си. Стигнаха благополучно долината.
— Не се отклонявайте от пътеката — предупреди ги Уолас.
— Каква пътека? — промърмори Ковалски.
Грей разбираше объркването на партньора си. Пред тях се простираше покрита със сняг равна земя. Единственото разнообразие бяха няколко купчини ниски храсти и покрити с лишеи канари, приличащи на сгушили се великани. Далеч отляво се виждаше червеникавото сияние от петно черен торф, заобиколен от зелен мъх. Димът се носеше нагоре на снежния фон. Студеният въздух миришеше на пушена шунка.
Уолас пое дълбоко дъх.
— Напомня ми за дома — каза високо и издиша. Акцентът му се беше засилил. — Няма нищо по-хубаво от аромата на горящ торф към чаша хубаво шотландско уиски.
— Сериозно? — оживи се Ковалски и вдигна нос. Уолас ги поведе по лъкатушещ път между високите канари. Въпреки предупрежденията не изглеждаше особено обезпокоен. Повечето огньове се намираха по краищата на долината. Имаше дори няколко нагоре по хълмовете. Грей знаеше, че подобни места обикновено са резултат от горски пожари, които достигат по-ниските пластове и продължават да тлеят с години. Краищата на торфените отлагания бяха най-уязвими.
Тъмната гора отвъд откритата местност се издигаше като стена. Покритите със сняг клони отразяваха звездната светлина, но под тях цареше непрогледен мрак. Уолас се беше подготвил за това. Наведе се и включи фенера на седлото си. Лъчът му проникваше надалеч, сякаш се намираха в пещера.
Продължаваха да се движат в колона. Миризмата на пушек намаля. Гората бе смесена — мирта, бреза и бор, както и огромни дъбове на по стотици години. Стволовете им бяха чворести, по клоните все още имаше сухи листа. Земята бе покрита с жълъди, което и бе причината за многото катерици, които цвърчаха и бягаха от пътеката.
Грей забеляза и нещо по-голямо — бягаше тромаво.
Руфъс се хвърли към него, но Уолас му викна:
— Остави го на мира! Този язовец ще ти одере носа като едното нищо.
Ковалски погледна подозрително тъмната гора.
— Ами мечки? Има ли мечки в Англия?
— Разбира се — отвърна Уолас.
Ковалски подкара понито си по-близо до мъжа с пушката.
— Имаме сума ти мечки в зоологическите градини — продължи Уолас с иронична усмивка. — Но дивите са изчезнали още през Средните векове.
Ковалски му се намръщи, че го е уплашил, но не се отдалечи.
Още половин час яздиха през старата гора. Грей напълно изгуби ориентация в тъмното. Гъсто растящите дървета скриваха всички ориентири.
Накрая дърветата останаха зад тях и отново излязоха на открито. Звездите осветяваха широка плитка падина с площ около половин хектар. Треви и папрати стърчаха от снега, виждаха се дънерите на няколко повалени дървета.
Но падината не бе празна.
В единия й край се издигаха две големи тъмни палатки. Тежкото платно се държеше на стоманени рамки. До тях на малки пирамиди бяха подредени правоъгълници торф, използвани за отопление. Нямаше никого. През зимните месеци обектът се напускаше, тъй като имаше вероятност от силни снеговалежи.
Но не тъмният лагер привлече вниманието им. Грей се взираше в центъра на падината. Разкопките бяха отбелязани с жълта корда, опъната като голяма квадратна мрежа. Като уловени в тази паяжина, от земята се издигаха огромни камъни, подредени в груб кръг. Бяха два пъти по-високи от Грей. Върху два лежеше масивна каменна греда — своеобразен вход в кръга.
Грей си спомни думите на Уолас за многобройните неолитни обекти в този район. Явно беше попаднал на нов, изгубен векове наред в тази затънтена гора и торфищата.
— Прилича на малък Стоунхендж — отбеляза Ковалски.
Уил скочи от седлото и хвана повода на понито си.
— Само дето този обект е по-стар от Стоунхендж. Много по-стар.
