Всички се спешиха. До палатките имаше груб навес, където завързаха понитата и се заеха да ги разседлаят и да ги изтъркат. Ковалски донесе вода от близкия поток.
Уолас им разказа за откритието си: как следите в Книгата на Страшния съд ги довели тук, на мястото, отбелязано на латински като „опустошено“.
— Не открих никаква следа от самото селище. Сигурно е било изравнено със земята. Но докато ловувах, попаднах на този каменен кръг. Беше наполовина погребан в торфището. Неопитното око лесно би решило, че камъните са най-обикновени, особено както бяха покрити с лишеи и мъх. Но те са пясъчник, който не е характерен за тези места.
Говореше развълнувано. След като приключиха с конете, ги поведе към каменния пръстен. Носеше фенера си. Грей също взе фенерчето от дисагите си. Прескочиха опънатата корда и нагазиха в дълбокия до глезените сняг. Каменният кръг се намираше в средата на разкопания участък. През годините археологическите екипи постепенно бяха освобождавали камъните от пластовете торф.
— Камъните бяха наполовина погребани, когато попаднах на тях. Заради чудовищната си тежест бяха потънали дълбоко през изминалите хилядолетия.
— Хилядолетия? — повтори Рейчъл. — Колко старо е това място?
— Според датировката ни е с две хиляди години по-старо от Стоунхендж. Това съответства на времето, когато на Британските острови са се появили първите земеделци. За да добиете известна представа, това е хиляда години преди построяването на Голямата пирамида.
Щом стигнаха тъмния кръг, Грей освети с фенерчето си най-близкия камък. Беше изчистен от мъха и лишеите и нямаше съмнение, че е обработен от човешка ръка. По страната му имаше груби петроглифи. Изображенията покриваха цялата повърхност, но мотивът бе един и същ.
— Спирали — промълви Грей.
Рейчъл застана до него. Уолас също се приближи.
— Много често срещан езически символ — каза професорът. — Представя пътуването на душата. Този например е почти точно копие на изображенията от Ню грейндж, гробищен комплекс в Ирландия отпреди келтите. Нюгрейндж е датиран към три хиляди и двеста години преди Христа, горе-долу колкото и този кръг. Това дава основания да се предположи, че двата паметника най-вероятно са дело на едно и също племе или народ.
— На друидите ли? — попита Ковалски.
Уолас се намръщи.
— Ох, кой ти е преподавал история, млади момко? Друидите са били племенните жреци на келтите. Те ще се появят чак три хиляди години по-късно. — Обхвана с жест неолитния каменен кръг. — Това е дело на първото племе, установило се на Британските острови. Тези хора са били тук много преди келтите и друидите.
Ковалски просто сви рамене, без да се обижда от забележката относно познанията си. Уолас въздъхна.
— Все пак разбирам защо повечето хора правят тази грешка. Келтите са уважавали дълбоко тези изчезнали хора, смятали са ги за богове, дори са включили културата им в своята собствена. Почитали са тези стари места, вплитали са ги в митовете си, вярвали са, че древните камъни са домове на техните богове. Всъщност онова, което днес се смята за връх на келтското изкуство, се основава именно на тези стари езически изображения. И в крайна сметка всичко се свежда до това място. — Уолас посочи извисяващите се камъни. — Но най-големият въпрос си остава — кои са били създателите му?
Грей усещаше, че възбудата на Уолас става още по-силна. Сякаш имаше да каже още нещо, нещо, което все още спестяваше като опитен шоумен. Но Рейчъл го прекъсна, преди да продължи.
— По-добре вижте това.
Беше отишла от другата страна на камъка и се намираше вътре в кръга. Ръката й сочеше нещо.
Останалите прекрачиха кордата и застанаха до нея. Грей вдигна фенерчето си. От тази страна на камъка имаше един-единствен символ. Грей се обърна и освети останалите изправени камъни — общо дванайсет на брой, както забеляза. Всички бяха белязани по един и същи начин.
— Разделеният на четири кръг — каза Грей.
Уолас кимна.
— Сега знаете защо бях толкова сигурен, че дневникът на онзи средновековен учен Мартин Бор е сочел тъкмо към това място. Знакът беше изписан на него.
Грей бавно се завъртя в кръг.
„Но какво означава всичко това?“
Отново застана с лице към първия камък и се замисли. Спирали от едната страна, езически кръст от другата. Даде си сметка, че същия мотив го има и върху кожената чантичка — спирала от едната страна и кръст от другата.
Обърна се към Рейчъл и прочете същото разбиране в очите й. Знаеше какво си мисли тя. Ако искаха отговори, беше време да споделят всичко с д-р Уолас Бойл.
Уолас разглеждаше внимателно артефакта. Седеше на сгъваемата маса в една от палатките. Фенерът бе до лакътя му. Рейчъл седеше до него, обгърнала с длани чашата чай — последния от термоса на Сейчан. Отпи глътка и се наслади на топлината, ако не и на леката му горчивина. Не би отказала малко сметана, но чаят все пак успя да стопли цялото й тяло.
Бяха прекарали два часа на студа, за да правят снимки, да мерят, да записват всичко. Но с каква цел?
Погледна седящия срещу нея Грей. Докато работеха, той бе станал по-вглъбен. Познаваше го достатъчно, за да разбере кога е разтревожен, кога усеща, че нещо му убягва. Почти разчиташе пресмятанията в главата му, знаеше основния въпрос, който не му даваше мира.
„Какво му е важното на този обект?“
Сейчан седеше до Грей. Почти не беше участвала в работата, сякаш оставяше на тях да решат главоблъсканицата. Сега всички чакаха мнението на професора. В дъното на палатката имаше две походни легла. Ковалски се бе проснал на едното с ръка на очите, за да не му пречи светлината на фенера. Хъркането му не разцепваше платнището, така че явно беше все още буден.
— Не зная какво да мисля за това — каза накрая Уолас и поклати глава. Държеше кожената чантичка. Вече беше разгледал мумифицирания пръст. — Не зная къде го е намерил Марко, нито защо някой ще иска да убива заради него.
— Тогава да се върнем към самото начало — каза Грей. — Причината, поради която отец Джовани изобщо е дошъл тук. Какво се е надявал да научи от посещаването на обекта.
— Заради телата — отвърна Уолас, без да спира да опипва чантичката.
Рейчъл се оживи.
— Тела? Какви тела?
Уолас най-сетне остави чантичката и се облегна в стола си.
— Трябва да разберете, че векове наред торфените блата са били почитани от древните келти и техните друиди. Те хвърляли в тях различни дарове. Подобни места са истински съкровищници за археолозите. Намират се мечове, корони, накити, керамика, дори цели колесници. Но понякога може да се попадне и на човешки останки.
Професорът направи пауза, за да могат да попият думите му, стана и отиде до малката лагерна печка, за да си стопли ръцете над горящия торф. Посочи печката с брадичка.
— Торфът е бил източникът на живота, така че е трябвало да бъде почитан. А почитането често ставало под формата на човешки жертвоприношения. Келтите убивали жертвите и хвърляли телата им в по- дълбоките места, за да умилостивят боговете. — Отново се обърна към масата. — А онова, което попада в торфа, се запазва векове.
— Не разбирам — каза Рейчъл.
