— Тогава кой е взел телата?
— Бяха изпратени за първоначално проучване в университета в Осло.
Грей се почувства, сякаш са го изритали в корема. Трябваше му известно време, за да дойде на себе си. Осло. Ето я и първата сигурна връзка между ставащото тук и онова, което разследваше Пейнтър Кроу в Норвегия.
Докато Грей се мъчеше да осмисли всичко това, Уолас продължи:
— Предполагам, че в крайна сметка всичко това е свързано с екстремофилите.
Странно нелогичният му извод отново привлече вниманието на Грей.
— Какво имате предвид?
— Финансирането ми — каза Уолас с такъв тон, сякаш ставаше дума за очевидни неща. — Нали ви казах. В моята професия търсиш пари навсякъде, където можеш да ги намериш.
— И какво общо имат екстремофилите с всичко това? Грей знаеше какво означава този термин. „Екстремофили“ са организми, живеещи при екстремни условия, смятани за твърде сурови, за да са годни за живот, тоест предимно бактерии, откривани в токсични условия като кипящите разломи по океанското дъно или във вулканични кратери. Тези уникални организми предлагаха на света потенциално нови химически съединения.
И световните индустрии определено се бяха усетили и бяха създали нов бизнес, наречен „биотърсачество“. Вместо да търсят злато, компаниите се насочваха към нещо също толкова ценно — нови патенти. Това се бе оказало процъфтяващ бизнес. Екстремофилите вече се използваха за патентоване на нови почистващи препарати, лекарства, дори на един ензим, широко използван в следствените лаборатории за снемане на ДНК отпечатъци.
Но какво общо имаше всичко това с блатните мумии в Англия?
Уолас се опита да обясни:
— Свързано е с моята първоначална хипотеза, която споделих пред потенциалните си спонсори. Хипотеза относно Книгата на Страшния съд.
Грей забеляза, че вече я нарича Книга на Страшния съд, а не Книга на сметките. Предположи, че с обичайния си вкус към драмата професорът е използвал това цветисто име, за да си осигури финансирането.
— Както вече казах, малкото споменати в книгата места, означени на латински като „опустошени“, са били изтрити от картата — и в прекия, и в преносния смисъл. Какво друго би могло да накара преброяващите да постъпят по този начин освен някаква страшна опасност?
— Като болест или мор — каза Грей. Уолас кимна.
— При това най-вероятно нещо невиждано дотогава. Тези места били изолирани. Кой знае какво може да излезе от блатата? Торфищата са идеален развъдник на странни организми. Бактерии, гъби, слуз, какво ли не.
— И затова са ви наели не само като археолог, но и като биотърсач.
Уолас сви рамене.
— Не съм единственият. Доста големи фирми ползват услугите на археолози. Ровим се в древни, отдавна погребани места. Миналата година например една голяма американска химическа компания откри екстремофил в запечатана египетска гробница. Всички са полудели, нали разбирате.
— И за тези разкопки спонсор ви е бил университетът в Осло.
— Не. Университетът в Осло е беден като всеки друг университет. В наши дни финансирането идва от корпоративни спонсори.
— И коя корпорация ви е наела?
— Една компания, занимаваща се с биотехнологии. Работи върху генномодифицирани организми. Зърнени култури и тъй нататък.
Пръстите на Грей се вкопчиха в ръба на масата. „Разбира се!“ Биотехнологичните компании бяха основните играчи в лова на екстремофили. Биотърсачеството бе самата им същност. Пускаха агентите си навсякъде, във всеки клон на науката. Явно в това число и в археологията.
Грей нямаше никакво съмнение кой е спонсорирал проучванията на Уолас.
— „Виатус“ — каза той високо.
Уолас се ококори.
— Откъде знаете?
Сейчан стоеше пред палатката. Забравената цигара стърчеше незапалена от пръстите й. Звездите бяха ярки като стъкълца в нощното небе. Между дърветата се промъкваха ледените пипалца на мъглата. Тя вдиша дълбоко. Усещаше миризмата на торф както от лагерните печки, така и от тлеещите огньове под земята.
Покритите с лед камъни на пръстена приличаха на парчета сребро.
Представи си двете тела в центъра. Неизвестно защо се сети за музейния уредник, когото бе убила във Венеция — или по-точно за жена му и детето му. Представи си ги погребани тук. Мисълта бе родена от чувството за вина и тя го знаеше. Поклати глава на глупавата си сантименталност. Онова беше мисия, която трябваше да изпълни.
Но тази вечер чувството за вина се бе изострило особено силно.
Погледна другата си ръка. Държеше термоса, който пазеше чая топъл. Топлината поддържаше и биотоксина. Групата бе провела дълъг разговор за екстремофилите, след като стана ясно кой е финансирал проучванията на д-р Бойл. Източникът на отровата, която й бе осигурена, бе една бактерия, открита във вулканична шахта в Чили. Беше чувствителна на студ и трябваше да се държи на топло.
Никой не бе забелязал, че само Рейчъл пи от чая.
Сейчан само се беше престорила, че отпива.
Прибра цигарата, отиде до една навята от вятъра пряспа и започна да тъпче термоса със сняг. Той щеше да унищожи останалите бактерии. Напълни го и започна да завърта капачката. Пръстите й трепереха. Искаше й се да обвини студа за това. Завъртя капачката накриво и тя се заклещи. Безуспешно се опита да я развърти и се ядоса. В гнева си замахна и запрати термоса в гората.
Задиша тежко.
Не заплака — и поради някаква причина това й помогна да се стегне.
Вратата на другата палатка се отвори. Сейчан спеше в едната с Рейчъл, втората си деляха мъжете. Тя се обърна да види кой още не е заспал.
Едрата фигура и клатушкащата се походка трудно можеше да се сбъркат. Ковалски я забеляза и вдигна ръка за поздрав. Посочи с палец към навеса.
— Ще ида да видя един приятел при конете — каза и изчезна зад ъгъла.
Трябваха й няколко секунди да се сети, че няма да се среща с никого при понитата. Ставаше въпрос за
Погледна си часовника. До полунощ оставаха няколко минути. Графикът бе установен. Връщане нямаше. Бяха имали достатъчно време да огледат обекта. Гилдията щеше да позволи на екипа на Грей да измине пътя на отец Джовани и да открие ключа преди всички други. Сейчан беше поискала още време, но я бяха поставили на мястото й. Тъй да бъде. Трябваше да продължат.
Погледна към навеса. В интерес на Ковалски беше да не се бави прекалено много. След минута той се появи отново, все още си подсвиркваше тихо.
— Не можеш да заспиш ли? — попита я, когато стигна до нея.
Сейчан напипа цигарата и я вдигна като оправдание.
— Тютюнът убива. — Ковалски бръкна в джоба си, извади недопушена пура и имитира жеста й. — Така че по-добре да приключим по по-бързия начин.
Захапа пурата, извади старомоден кибрит с дървени клечки и драсна сръчно две в платното на палатката. Те се запалиха. Подаде й едната. Явно беше правил този номер и преди.
Заговори, без да вади пурата от устата си:
— Грей току-що откърти. Цели два часа се мъчи да изкопчи още нещо от дъртия професор. Разкарах се
